Ан го зяпна с отворена уста. Издирването?
— Днес ще хапна само бекон с яйца, малка препечена филийка и домати. — Обърна се да излиза, после добави през рамо: — И малко гъби от онези, дето растяха в двора на църквата, стига да не са ги откраднали.
На върха на езика на Ан беше да каже на мъжа си, че след като той вече няма нищо общо с църквата и земите около нея, нямаше и свещено право върху гъбите. Но както много пъти, когато думите й напираха, така и сега Ан премълча и издиша неизказаното във въздуха.
Отиде до хладилника, извади кутията с бекон и две яйца. Връщайки се към масата с периферното си зрение забеляза червения микробус на пощальона. Представи си как падат писма в телената кошница и това предизвика внезапно гадене, от което й прималя. Не ставай смешна, каза си тя. Стегни се. Онова отвратително нещо, което получи, беше донесено на ръка. Пък и ти вече направи каквото поискаха. Защо да ти пише?
Загледа се как пощальонът слиза от микробуса и точно тогава на портата се появи Джекс, който се връщаше от сутрешното си бягане. Спря, взе писмата, тичешком мина по алеята, пъхна пощата в процепа на предната врата и без да спира, продължи към апартамента си.
Ан се застави да направи закуската. Нямаше да има писмо за нея. Почти никога нямаше. Лайънъл щеше да вземе писмата, да ги разгледа важно, докато си яде препечената филийка, пръскайки мазни трохи навсякъде, после щеше да си ги отнесе на бюрото в кабинета и да продължи все така важно да ги преглежда.
Значи всичко беше наред. Ан сложи яйцата във вряща вода, нагласи кухненския таймер на четири минути и пъхна бекона да се запече. До слизането на Лайънъл всичко щеше да е готово.
Представи си го как вика от вестибюла изненадан: „Днес има нещо и за теб, Ан.“ Ами ако наистина извика така и ако се окаже, че пак е нещо като вчера, как щеше да замаже работата? Щеше да си признае, нямаше да може да постъпи иначе. Тогава не беше ли къде-къде по-разумно да предотврати подобно развитие на нещата, като отиде и сама провери пощата.
Как изобщо й хрумна да я остави на Лайънъл. Бързо изтича във вестибюла, преди мъжът й да се е върнал.
Веднага видя, че няма нищо, което да я разтревожи или изплаши — всички пликове бяха с логото на компания или професионални организации, всички бяха с пощенски печати, — но ги прегледа един–два пъти с треперещи ръце, дори погледна гърба на пликовете, да не би някое да е отваряно и отново запечатано, което би означавало, че вътре е пъхнато нещо напълно чуждо на обичайното съдържание на плика.
Всичко беше наред. Ан въздъхна и изведнъж осъзна, че досега не беше дишала — изпусна задържания въздух бавно, отпусна се и се облегна на вратата. Мигът покой бе прекъснат от гневен вик откъм кухнята. Ан усети и странна миризма — беконът беше загорял. Извиненията вече напираха в устата й, когато бързо се втурна към печката.
— Аз май ви причиних хиляди неприятности.
— Съвсем не. Нямах никакви планове за тази сутрин.
В интерес на истината Валънтайн беше доволен от себе си. Малко неща, мислеше си той, носят такова удовлетворение както самоотвержената помощ, оказана на някого в беда. Нищо не му костваше, беше му интересно да търчи насам-натам и чу какви ли не прочувствени разговори, от които при нормални обстоятелства би бягал презглава.
Единствено съжаляваше, че нямаше фотоапарат да снима госпожа Ледърс в момента, когато й подметна репликата за нейния съпруг. Вал талантливо имитираше чужди физиономии, но бе убеден, че никога не би уловил точно невероятното изражение на внезапен спомен, извикал чувство за вина. Тя дори каза:
— Знаех си, че имаше и нещо друго.
Вал и досега не можеше да се начуди как успя да не се разсмее.
Тогава и двамата стигнаха до заключението, че след като така и така са в Костън, най-разумно беше да отидат до полицейския участък и да съобщят за изчезването на Чарли. За по-сигурно все пак позвъниха вкъщи, за да се уверят дали междувременно не се беше върнал.
Вал предполагаше, че ще ги отведат в специална стая, но полицаят зад гишето само постави жълт формуляр пред госпожа Ледърс и я подкани да го попълни, като й обясни, че ако има нужда от помощ, да се обърне към него.
— Тук има разни странни въпроси — забеляза госпожа Ледърс, докато съвестно попълваше всичко. — Белези, заекване и тям подобни. Код за расови белези. На Чарли не би му харесало.