Вал се загледа в плакатите, нито един от тях не беше весел. Лице на младо момиче, цялото в шевове, синини и порезни рани: „Така става, като не внимавате на пътя“. Светъл лабрадор диша с изплезен език зад затворения прозорец на кола: „Докато се върнете, то може да е мъртво.“ И счупена спринцовка върху телефонния номер на „Гореща телефонна линия“.
Тъкмо беше започнал да научава повече, отколкото всъщност му трябваше, за колорадския бръмбар, когато осъзна, че госпожа Ледърс го пита нещо.
— Какво искат да кажат с тези „особености“?
— Ами нали знаете. Ако е имал татуировка или е носел прашки на вечерня. Такива работи.
Грешка. Госпожа Ледърс се отдалечи на крачка от него и повече не го погледна в очите. Продължи да пише още десетина минути и после предаде формуляра.
— Четвърти раздел, госпожо — каза полицаят и й върна листа. — „Дал сведения“.
— А, да. Извинете. — Госпожа Ледърс написа името си, адреса и телефона. — Да ви се обадя ли, ако се появи?
— Би било добре.
— Той просто излезе на разходка.
Полицаят се усмихна — прииска му се да можеше да получава по пет лири всеки път, когато чуеше това. Щеше да отиде да се гмурка на Карибите, преди да си успял да кажеш „Пиня колада“. Все пак му стана мъчно за старата гъска. Очевидно добре си беше поплакала, преди да успее да дойде в участъка.
Той взе формуляра, предаде го на цивилния служител, вдигащ непрекъснато звънящия телефон, и тъкмо щеше да се залови с работата си, когато типът, дошъл с бабата, се обърна към него:
— Извинете.
— Да, сър?
Но Валънтайн не говореше на полицая. Беше хванал госпожа Ледърс за ръката и нежно я дърпаше обратно към гишето.
— Кажете им за кучето — подкани я Вал.
Госпожа Ледърс разказа всичко на Евадни скоро след като се прибра вкъщи. Евадни не знаеше, че Кенди е била намерена, и се беше отбила да попита за телефонния номер на Хети, за да го добави към обявата.
Беше почти време за обяд и госпожа Ледърс й предложи да хапне супа с препечен хляб. Евадни нямаше търпение да чуе точно какво е станало и прие поканата. Доста се разтревожи, като видя, че домакинята вади консерва с готова супа, но реши, че нищо няма да й стане от една купа. Супата беше ярко оранжево-червена, гъста и доста сладка. На вкус не приличаше на нито един от познатите й зеленчуци.
Любопитството на Евадни, свързано с естеството на обяда, се изпари моментално, щом госпожа Ледърс започна да разказва за нещастията на Кенди. Слушаше обзета от ужас и си представяше какво щеше да й е, ако това се бе случило на някой от любимите й пекинези. Чудеше се как ли щеше да понесе подобно нещо.
— Тя ще се оправи, Хети. Тя е едно смело куче с голямо сърце.
— Така е — отвърна госпожа Ледърс и се разрида.
Евадни заряза екзотичния си обяд, заобиколи масата и прегърна госпожа Ледърс. Залюля я напред-назад, като тихо шепнеше:
— Хайде, хайде — точно както правеше с Пиърс, когато ставаше тъжен, обладан от всички проблеми на света.
— Трябва да ми кажеш кога си идва Кенди у дома. Лично ще те закарам до Костън.
— Благодаря.
— А имаш ли… Извинявай, но тези неща могат да… Искам да кажа, грижите, лекарствата. Надявам се… ако има проблем… ъъъ…
— Много си мила, Евадни, но е застрахована. — А как се беше карала с Чарли за това…
— Чудесно.
Госпожа Ледърс пое дълбоко дъх, изтри си сълзите и каза:
— О, боже, супата ти изстина.
— Не се тревожи. От какво беше, между другото?
— От домати.
— Мили боже — въздъхна Евадни. — Сега ще се оправиш ли? Да остана ли малко при теб? Или да се върна, след като изведа момчетата на разходка?
— Всъщност дъщеря ми трябва скоро да дойде. От Грейт Мисендън.
Госпожа Ледърс вече беше свикнала Евадни да нарича кучетата си „момчетата“, макар едно от тях да е женско. Евадни й беше обяснила, че Мазепа била особено чувствителна и нямало да й хареса да я отделят от другите. — Полин урежда някой да й гледа децата.
На вратата се почука.
— Това е или тя, или някой от полицията — каза Хети.
— О, боже! — Евадни се изпълни едновременно с възторг и любопитство. — И защо им е да идват?
— Искат да им покажа къде точно съм намерила Кенди.