— Е, не мога да не отбележа колко е окуражително. Да демонстрират такава загриженост за едно кученце.
— Чарли също го няма — обясни госпожа Ледърс и преди да отвори, се огледа в едно огледалце дали не се е размазала от сълзите.
— Така ли? — Евадни беше виждала господин Ледърс да влачи Кенди напред-назад из квартала и искрено се надяваше никога повече да не се появи.
На прага стояха униформен сержант и млада жена полицай. Госпожа Ледърс ги покани да влязат, докато си облече палтото. Евадни ги заговори, за да се поотпуснат. Госпожа Ледърс се върна, а полицайката се беше закашляла и не можеше да спре.
— Аз ще дойда с теб — заяви твърдо Евадни. Госпожа Ледърс се поколеба и тя добави: — Полин щеше да дойде, ако беше тук.
Госпожа Ледърс трябваше да признае, че това беше истина и всъщност би се радвала на компанията на Евадни. Полицаите бяха паркирали колата си в края на уличката, няколко жени вече се бяха струпали наблизо и гледаха любопитно.
Четиримата излязоха от къщата. Госпожа Ледърс се спъна в туфа трева и сержантът я хвана под ръка. Убедена как всички ще си помислят, че е арестувана, Хети цялата почервеня от срам. Евадни обаче вървеше до нея изключително самоуверено и махаше с ръка на всеки минувач. Именно тя поведе полицаите към Картърс Ууд.
Навлязоха между дърветата и госпожа Ледърс пое нещата в свои ръце. С наближаването на мястото, където беше намерила Кенди, стъпките й ставаха все по-бавни. Накрая вече трябваше да стисне ръката на Евадни, за да продължи. За нейна изненада, щом показа мястото, жената полицай й каза, че може да се прибира.
Евадни беше доста разочарована, че приключението свърши едва ли не преди да е започнало. Край строежа до кръчмата се беше събрала тълпа зяпачи, любопитни и щастливи, че нямат нищо общо. Няколко души се опитаха да разберат какво става, докато госпожа Ледърс минаваше покрай тях, но тя видя колата на дъщеря си, паркирана на улицата, и забърза към къщи. Евадни също ускори крачка към своя дом и веднага включи печката да си сготви нещо, за да премахне необичайния вкус в устата си, останал от странния обяд у госпожа Ледърс. После изведе пекинезчетата на дълга разходка. На всеки няколко метра, сетеше ли се за Кенди, спираше, гушваше някое от кученцата си и го притискаше до гърдите си с чувство на облекчение. Макар и изненадани, кучетата — любезни както винаги — не протестираха.
Чарли Ледърс лежеше в дупка, пълна с мека шума, на петдесетина метра от мястото, където беше намерена Кенди. Екипът с камерата и фотографът вече си бяха тръгнали. Почти беше свършил работата си и експертът от „Съдебна медицина“ към полицията доктор Джордж Булард. Двама служители на моргата седяха на пън наблизо, пушеха, разправяха си вицове и се чудеха кой е най-добрият начин да избереш печеливш лотариен билет.
Главен инспектор Том Барнаби хвърли бърз поглед на трупа и веднага му се отщя да гледа повече.
— Понякога, Джордж, направо не знам как успяваш да задържиш храната в стомаха си.
— Въпрос на навик.
— Какво е станало с лицето му? — попита сержант Трой, момче за всичко и постоянен личен досадник на инспектора. — Не е останало много от него май.
— Среднощен пир — отвърна доктор Булард. — Някакво животно го е ръфало, бих казал.
— Боже мой, дано да е някое проклето животно — намеси се Барнаби с глас, който издаваше надигащия се гняв в гърдите му. — Само канибализъм ни липсва.
— Хайде, момчета — викна д-р Булард и свали ръкавиците си, напъха ги в торбичка за еднократна употреба. — Вече можете да го карате.
— От колко време мислиш, че лежи тук? — попита Барнаби.
— О… Сигурно от снощи. Определено от не повече от двайсет и четири часа. Това му е хубавото на удушването с въже. Моменталното задушаване помага да се установи точното време на смъртта. — Докторът се изправи, изтупа листата от панталоните си. — Е, хайде, аз тръгвам. Поздрави на Джойс. Как е потомството?
— Добре, благодаря.
— До утре сутрин сигурно ще съм готов с доклада и ще ти го пратя.
Барнаби се загледа след отдалечаващия се доктор, който, вдигнал глава към небето, вдишваше есенните аромати на гората с явно удоволствие.
— Това би било чудесно заглавие на автобиографията, която, сигурен съм, тайно пише.
— Кое? — попита сержант Трой, застанал достатъчно далече, за да не пречи на гробарите да си вършат работата.
— „Хубавото на удушването с въже“. Хайде да се връщаме в участъка.