— Минава обяд, шефе. Няма ли да се отбием в кръчмата? Само ще си взема наденичка, яйце и пържени картофи.
— Храносмилателната ти система явно действа безотказно.
Новината светкавично се разпространи из Фърни Басет. От Картърс Ууд бил изнесен труп. Криминалистите пристигнаха на местопрестъплението, извадиха всякакви интересни джаджи от микробуса си, сложиха си найлонови гащеризони, ръкавици и боти и изчезнаха в гората.
Сержантът и младата жена полицай, които преди това бяха ходили у госпожа Ледърс, отново се появиха пред дома й. Този път им отвори нисичко, чернокосо момиче на не повече от шестнайсет, но се оказа, че е двайсет и три годишната дъщеря на госпожа Ледърс.
— Сега пък какво има? — допита тя и сложи ръце на кръста.
— Може ли да поговорим с майка ви? — помоли униформената служителка. Все още не бе надживяла етапа, в който придаваше на гласа си специален тон, подсказващ, че може би ще последва неприятна новина. Любезен, внимателен, леко тържествен. Чист подарък за евентуалните заподозрени, помисли си сержантът, но човек трябваше да е снизходителен към новаците. Все някога ще го преодолее.
— За днес май й стигат тревогите, не мислите ли?
— Няма нищо, Полин — викна госпожа Ледърс от кухнята.
Всички влязоха във вестибюла, където сержантът отклони поканата за по чаша чай. „Още по-добре — помисли си Полин, — щото аз определено нямаше да седна да правя чай сега.“
— Днес сутринта сте съобщили за изчезването на вашия съпруг, госпожо Ледърс. Чудехме се дали не бихте ни показали някоя негова снимка?
— За съжаление, нови снимки няма — отвърна тя и неспокойно погледна към сержанта, после отиде до бюфета и извади един албум. — Защо ви е?
— Просто ще ни помогне при разследването, госпожо Ледърс.
— Това има ли нещо общо с всичките коли, дето са спрели край гората? — попита Полин.
— Тази е най-скорошната. — Госпожа Ледърс им подаде снимка на дребен холеричен, намръщен мъж. Държеше пушка, а в краката му лежаха няколко убити птици. — Отпреди около осем години е.
— Благодаря! — Сержантът сложи снимката в портфейла си.
— Попитах ви нещо — настоя Полин.
— Да, има — призна полицаят, нямаше смисъл да отрича. Сигурно половината село беше видяло да изнасят носилката от гората. Сержантът внимателно подбра следващите си думи. — Всъщност открихме тяло на мъж. Засега не можем да кажем нито кой е, нито как е умрял.
Госпожа Ледърс се опита да промълви нещо, но устните й изведнъж се бяха сковали. Не можеше да отрони и дума. Втренчи поглед в Полин, която хвана ръката й и здраво я стисна.
— Аз ще ги изпратя, мамо. Ей сега се връщам. — Вече до вратата, тя тихо попита — Той е, напи?
— Не знаем още със…
— А, значи да не се надяваме твърде много, а? Само да стискаме палци.
— Моля? — не повярва на ушите си полицайката.
— Тоя мръсник й съсипа живота. Да ви кажа право, и сама щях да го направя още преди години, ако знаех, че ще ми се размине.
Валънтайн и Луиз вечеряха на най-горния етаж на кристалния си дворец. Къщата имаше изключително гъвкава архитектура и почти навсякъде можеше да се спи или яде. Във всички стаи имаше легла: дивани, покрити с ярко оцветени копринени кувертюри или рошави животински кожи. Кухнята беше на приземния етаж, на едно ниво с гаража. Понякога се хранеха там. По-често обаче използваха „немия сервитьор“ — красив подгреваем контейнер от неръждаема стомана, с формата на куб, окачен на черни каучукови кабели. Той тихо се плъзгаше нагоре-надолу в прозрачна шахта, издигаща се като могъщ обелиск точно в центъра на къщата.
Обикновено двамата си поделяха отговорностите по готвенето, но тази вечер Валънтайн бе загубил толкова време в грижи по госпожа Ледърс, че Луиз беше напазарувала и приготвила вечерята сама. Токачка с бяло вино, картофи в сладък сос и салата от кресон. Печени праскови с „Амарето“ и домашно приготвени кафяви сладки. Виното беше „Кеселщат ризлинг“.
Традиционно разговорът минаваше неусетно от тема на тема, обсъждаха книги, музика или театър. Понякога безобидно се шегуваха със стари отсъстващи приятели. Преди, когато сърцата на двамата бяха като камък, такива приятели безмилостно биваха размазвани с ирония и сарказъм, но болката от нещастието, преживяно и от двамата, ги беше променила.
Случваше се Вал да говори за работата си, но рядко. Барли Роско, момчето, донесло богатството на Вал, беше само на седем години и неминуемо ежедневните му преживявания, макар невероятно, вълшебно авантюристични в сравнение с живота на обикновените му връстници, не можеха да са особено интересна тема за разговор между улегнали люде.