Главен инспектор Барнаби и сержант Трой дойдоха малко преди останалата част от екипа. Облечени в обикновени дрехи, седнали в обикновена кола (личната „Воксхол Астра“ на шефа), успяха дискретно да се придвижат през селото и необезпокоявани да стигнат до края на улица Тол Трийс Лейн. Барнаби спря за миг да се полюбува на възхитителния бледолилав хибискус и сетне с бързи крачки пое по пътеката към къщичката на семейство Ледърс. Почука на вратата и тя веднага рязко се отвори.
— Абе аз какво ви казах? Не иска да говори с никого. А сега се разкарайте, преди да съм повикала полицията.
— Вие сигурно сте дъщерята на госпожа Ледърс. — Барнаби извади полицейската си карта. — Главен инспектор Барнаби. Това е сержант Трой.
Трой показа набързо картата си и придружи жеста с окуражителна усмивка.
— Извинете. Цяла сутрин ни тормозят репортери. — Жената отстъпи, за да влязат. — Тя просто не може да си почине.
— Боя се, че на нас ни се налага да обезпокоим майка ви, госпожице Ледърс.
— Госпожа Грантам. Полин. Няма да има нищо против. Трябва да си вършите работата.
Полин ги заведе в уютната кухня. Госпожа Ледърс седеше на люлеещ се стол край камината и пиеше чай. Беше си вдигнала краката и бе загърнала раменете си с шал.
— От полицията са, мамо.
— О…
— Моля ви, не ставайте, госпожо Ледърс. Може ли? — Барнаби посочи един опърпан стол и го побутна по-близо до огъня.
— Да, разбира се. Седнете, където ви е удобно.
Сержант Трой си избра стол до масата, малко по-настрани от двамата пред камината. Дискретно извади химикалката и бележника си и ги постави върху ленената покривка на зелени и бели райета.
— Боя се, че ви нося лоши новини, госпожо Ледърс — започна Барнаби. — Доктор Махоуни разпозна със сигурност в мъртвия мъж, намерен вчера в Картърс Ууд, вашия съпруг.
— Предполагахме нещо подобно, нали, мамо? — Полин придърпа стол от лико, седна близо до майка си и й хвана ръката.
— Да. Вече започваме да свикваме по малко с тази мисъл — каза госпожа Ледърс и бързо смени темата: — Искате ли чаша чай?
— В момента не, благодаря.
— Как точно е умрял баща ми?
— Боя се, че е бил убит умишлено, госпожо Грантам. Водим разследване за убийство.
— Чух да говорят нещо подобно — обърна се Полин към майка си, — но не ми се вярваше.
— Имате ли представа кой може да го е направил?
Барнаби отправи въпроса и към двете жени, гледайки ту едната, ту другата. Погледът и тихият му спокоен глас създаваха атмосфера на близост и доверие. Цялото му същество излъчваше съчувствие и искрен интерес. Главният инспектор можеше да го прави по всяко време и навсякъде, а сержант Трой най-много му завиждаше за тази способност. Понякога сержантът се опитваше да имитира шефа си, но хората веднага усещаха, че това е поза, и никога не се хващаха на въдицата. Не му вярваха.
— Сигурна съм, не е нито един от познатите на Чарли — твърдо заяви госпожа Ледърс.
Трой си помисли, че едва ли си заслужава да записва твърдението в бележника си. От чутото за удушения непрокопсаник беше напълно възможно да го е убил някой от познатите му. Всъщност почти всеки от тях. Но сега не беше моментът да се изтъква това и, естествено, шефът си замълча.
— Но защо пък ще го напада някой си непознат? — попита майка си Полин. — Не е от хората, дето носят пачки с пари. А и какво е правил изобщо в гората посред нощ?
— Разхождал е Кенди — каза госпожа Ледърс.
— В тая тъмница? И в този час?
— Госпожо Ледърс, той каза ли защо излиза толкова късно, а не както обикновено?
— Не беше много по-късно от обикновено. Към десет вместо в девет и половина. Понеже не се върна сума време, реших, че се е заседял в „Ред Лайън“.
— И с право — отбеляза злобно Полин. — Където харчи парите за домакинството, които никога не ти даваше.
— Каза ли, че има среща с някого? — Госпожа Ледърс поклати отрицателно глава. — А да се е държал странно през дните преди смъртта си? Да е направил нещо необичайно?
— Не — отговори тя, поколеба се за миг и добави: — Ходеше си на работа както обикновено.