Ан Лорънс неволно изпусна тих стон и скри устата си с ръка. Изчезна и малкото цвят, останал на лицето й.
— Може ли да поговорим с вас? И с вашия съпруг, ако е тук?
— За какво? Какво искате? — Помъчи се да се вземе в ръце, защото си даде сметка колко странно би могло да изглежда поведението й. — Моля да ме извините. Влезте, заповядайте — отстъпи и бутна тежката врата, за да освободи пътя. — Лайънъл е в кабинета си. Ще ви заведа.
Минаха през вестибюл с черно-бяла теракота. В пространството, оформено от витата стълба, висеше на тежка верига огромен фенер с формата на звезда. Медна ваза, пълна с брезови листа, бял равнец и сухи стръкове вратига, бе поставена на овална маса до купчинка писма за изпращане.
Кабинетът представляваше тиха стая с изглед към задния двор. Завесите бяха от коприна с избелял кехлибарен цвят и толкова стари, че почти се разпадаха. Купи от хиацинт, книги и вестници. В камината гореше огън, от който се носеше сладникава миризма на ябълково дърво.
Лайънъл Лорънс стана чевръсто, когато му представиха гостите, бързо заобиколи бюрото си и подаде ръка на Барнаби.
— Скъпи господин главен инспектор! Мисля, че сме се срещали с вас.
— Веднъж или два пъти, господине — съгласи се Барнаби. — В съда, доколкото си спомням.
— Заради Карлота ли сте дошли?
— Карлота ли?
— Младо момиче, за което трябваше да се грижим. Спорили са с жена ми… и тя избягала. И двамата сме ужасно разтревожени.
— Съжалявам, но не. — Барнаби се зачуди дали това би могло да обясни странното поведение на госпожа Лорънс при тяхното пристигане. Струваше му се малко пресилено. Повечето млади хора, дори от добри семейства, бяха склонни от време на време да бягат. Отиваха да пренощуват при приятел след кавга у дома. Спят си спокойно, докато полуделите им родители звънят къде ли не или обикалят улиците и ги търсят. Забеляза, че жената вече е доста по-спокойна.
— Моля, седнете.
Ан Лорънс им посочи тъмнозелено канапе и седна срещу тях. Сноп слънчеви лъчи огря главата й и Барнаби видя, че косата й не е побеляла, както си беше помислил, а е пепеляворуса. Носеше лошо поръбена зелена пола от туид и ръчно плетен пуловер. С изненада, предизвикала неочаквано приятно чувство, той забеляза, че тя има невероятно красиви крака, макар да ги бе напъхала в тютюнево кафяв вълнен чорапогащник. Сега напрежението бе изчезнало от лицето й и кожата й изглеждаше гладка, почти без бръчки, може би нямаше още четирийсет.
— Предполагам, вече сте разбрали, че Чарли Ледърс е бил намерен мъртъв.
— Да — потрепери Ан Лорънс. — Ужасно.
— Ходи ли да видиш Хети? — попита я Лайънъл.
— Разбира се, че ходих — рязко отвърна Ан. — Сега дъщеря й е при нея. Ще ми се обадят, ако имат нужда от мен.
— Който и да го е направил, трябва да бъде открит — отсече Лайънъл със строг глас. Указанието бе адресирано към Барнаби. — Такъв човек има крещяща нужда от помощ.
Сержант Трой се втренчи с отворена уста във високия възрастен мъж с прошарена коса до раменете, който беше започнал да се разхожда напред-назад из стаята. Кокалестите му глезени стърчаха от протрития панталон и се скриваха във високи боти. Дългите му щъркелови крака се сгъваха и разтягаха и удивително приличаха на движеща се ножица. Кършеше стиснатите си една в друга ръце с мъчителна нерешителност.
— Какво мога да направя аз? — извика той и рязко спря, озовал се пред красиво малко писалище с инкрустирани фигури от разноцветно дърво. — Трябва да мога да направя нещо.
— Засега е достатъчно да отговорите на въпросите ни — изрече Барнаби с леден тон. Нямаше никакво намерение да окуражава подобно поведение. — Чух, че господин Ледърс е работил при вас.
— Да. Помагаше да поддържаме градината. Работеше каквото му попадне — с такива неща се занимаваше.
— Отдавна ли работеше при вас?
— Мисля, повече от трийсет години.
— Що за човек беше?
— Небеса, откъде да знам. Аз почти нямах контакт с него. Може би Ан… — обърна се той към жена си въпросително.
— Много-много не си говорехме. Само по работата.
— Значи не знаете нищо за личния му живот?
— За съжаление не.
Ан нямаше намерение да разказва онова, което нещастната Хети беше споделяла с нея.
— Но все пак бихте разбрали, ако нещо не е наред с него, нали, сър? — обади се сержант Трой и още в първите си думи усети надигащата се агресия, но не можа да се спре. Избегна погледа на шефа си и продължи: — Искам да кажа, бихте го усетили. А той сигурно би искал да сподели. Всички ви познават като човек, готов да помогне на другите.