— Добър ден, господа. — Колкото по-широка ставаше усмивката му, толкова по-малко топлина оставаше в очите му. Очевидно актьорските му способности не бяха достатъчни, за да поддържа и двете мимики с еднакъв успех. — Какво мога да направя за вас?
— Име? — каза сержант Трой.
— Джекс.
Трой внимателно записа „Джекс“.
— Кръщелно име?
— Нямам такова. А Джекс се пише с „е“, между другото.
— Така ли? — попита Трой.
— Правим разследване по повод смъртта на Чарли Ледърс — обясни Барнаби. — Познавахте ли го?
— О, да. Горкият човечец. Чудесно се разбирах с Чарли.
— Значи сте били единственият — отбеляза сержант Трой.
— Той споделяше ли с вас? — попита Барнаби.
— Донякъде. Но беше ужасно разтревожен — това мога да ви кажа.
— За какво?
— Май беше заложил на нещо. Уж на дребно, но нещата излезли извън контрол.
— На какво е заложил? На коне ли?
— Така и не ми каза. Но здравата се бе притеснил.
— И по какво му личеше? — попита Трой.
— Една вечер миналата седмица се закле, че видял някакъв тип да стои ей там — каза Джекс и посочи с брадичка няколко дървета, израсли едно до друго. — Отидох да погледна. Нямаше никой.
— Значи мислите, че си е въобразявал разни неща?
— Така мислех. Вече не съм толкова сигурен.
— Говорил ли е с вас за нещо друго? — попита Барнаби. — За някакви свои планове например? За семейството си? За други приятели?
— Чарли нямаше никакви приятели.
— Но с вас се е разбирал чудесно? — напомни му сержант Трой, който излъчваше недоверие с всяка своя частица.
— Ами аз съм си такъв — подхвърли Джекс, забърса за последно капака и заприбира нещата — гюдерията, препарата и парцалите — в прозрачна чанта с цип.
— Къде бяхте между десет и дванайсет по-миналата нощ, Джекс?
— На всички ли задавате този въпрос? — Без да мига, се втренчи в Барнаби. — Или решихте специално мен да попитате?
— Просто отговорете — натърти Трой.
— В апартамента — вдигна той палец към покрива на гаража. — Там живея.
— Може да се наложи пак да разговаряме с вас — предупреди го Барнаби. — Не напускайте селото, без да ни уведомите.
Мъжът си взе чантата и тръгна да се прибира, после се поколеба и отново се обърна.
— Вижте, вие, така или иначе, ще разберете. В миналото имах известни малки неприятности, но Лайънъл ми даде възможност за ново начало. Тук мога да започна на чисто. Не бих се издънил за нищо на света.
— Ето такива неща обичаме да чуваме — отвърна главният инспектор.
Оставаше да разпитат само Фейнлайт. Барнаби не възлагаше големи надежди на разговора. Хети Ледърс беше казала, че Чарли е работил там само по два часа на седмица, а като се има предвид, че е бил мълчалив по природа, едва ли е седнал да разкрива вътрешното си „аз“ пред работодателите си.
— Майко мила! — възкликна сержант Трой, като наближиха грамадната стъклена конструкция. — Как ли е минало това през Отдела за архитектура и благоустройство?
И Барнаби си задаваше същия въпрос. Според него сградата беше поразително красива. Вече се смрачаваше и почти всяка стая бе ярко осветена. Не всички светли, леко зеленикави стъклени масивни плочи, от които бе изградена къщата, бяха прозрачни. Някои бяха полупрозрачни и през тях светлината от многобройните лампи и окачени лампиони се процеждаше и пръскаше, обсипвайки къщата със звезди.
Предната врата на пръв поглед също изглеждаше от стъкло, но Барнаби внимателно огледа огромния четириъгълник и реши, че вероятно е доста твърдо синтетично вещество. Чукчето на вратата представляваше блещукаща опалесцентна сфера. Нямаше пощенска кутия. Не се виждаше и звънец. Сградата си нямаше име, но по-късно Барнаби разбра, че я наричат просто „Фейнлайт“ — по фамилията на обитателите.
— Ще трябва да почукаме, шефе — каза сержант Трой. — Това е копчето за пускане на добермана.
Луиз чу звънеца, но обзета от горчивите спомени за предишната вечер, изобщо не му обърна внимание. Беше разтворила вестник „Гардиън“ и се взираше в него, без да вижда. Под страниците имаше чаша с изстинало черно кафе и чинийка със синя глазура с няколко зрели кайсии.
Предната вечер, когато Вал излезе, обзет от невероятна неприязън към нея, Луиз реши, че трябва да тръгне след него. Наясно бе къде отива. Знаеше, че няма да научи нещо ново, и не можеше да направи нищо, за да го спре. Освен това съзнаваше, че брат й, забележи ли я, още повече ще побеснее. Въпреки всичко го последва.