— Госпожа Ледърс също ли работеше тук?
— Не — отвърна Луиз едва ли не преди инспекторът да бе завършил въпроса си. — Използваме агенция в Ейлсбъри.
— Удобно е — съгласи се Барнаби. Не му убягна светкавичната скорост, с която Луиз беше отговорила. От какво се опитваше да го отклони? Да не обсъждат Хети Ледърс? Определено не. Работата на Хети Ледърс? Може би. — Е, тя сигурно си има предостатъчно работа в „Олд Ректъри“.
И тутакси сякаш нещо влезе в стаята. Тъмно, дишащо присъствие извади на показ онова, което преди приличаше на неясна химера. Така значи, помисли си Барнаби и удобно се намести на коженото канапе. Каквото и да е, то е там.
— Ей, тази жена не млъкна — не се стърпя Трой, след като вече бяха минали под знака с пшеничените класове, бухалките за крикет, наперения язовец и се канеха да влязат в колата. — Започне ли веднъж, няма спиране.
— Да. Жалко, че не каза нищо полезно за разследването.
— То не се знае, сър. Първо трябва всичко да се обмисли — заяви Трой. Внимаваше да не допусне самодоволни нотки в гласа си, но усети острия поглед на шефа да се забива в гърба му. Струваше си обаче. Тази проповед я беше чувал по десет пъти на ден през последните десет години и за първи път в историята на вселената беше успял пръв да я вмъкне в разговора. Хо-хо-хо.
Луиз се бе разприказвала за времето, когато беше работила в банка, за проблемите по покупко-продажбата на недвижими имоти в Лондон. Подробно ги уведоми за трудностите, през които беше минал проектът за къщата на Фейнлайт, докато се пребори с консервативното мислене на Отдела за архитектура и благоустройство в Костън. Съпротивата била преодоляна едва след като градските управници разбрали колко известен е с наградите си архитектът, проектирал сградата, което ги изпълнило със снобска гордост. Разказа им дори за годините, които бяха прекарали с брат си като деца в Хонконг, и накратко обясни защо е дошла да живее при него. Спомена и за създаването на Барли Роско, за нарастващата му слава и предстоящата телевизионна версия.
Писатели. Сержант Трой подсмръкна и прибави още един подвид в личния си списък от непотребни видове. За кратко се бе възхитил на толерантността на шефа си, търпеливо изслушващ ненужните приказки, но после си даде сметка, че Барнаби не слушаше от любезност, а защото искаше. Загуби интерес по средата на дългата история за борбата на Луиз да си издейства солидна сума при напускането на „Госхоук Фрерс“, съответстваща на дванайсетгодишния й принос за благоденствието на фирмата. Инспекторът се извини и си тръгна.
Щом стигнаха до колата, Трой подхвърли:
— Много е апетитна тази госпожа Фейнлайт.
— И още как.
— И за какво беше всичко това според вас?
Барнаби седна на мястото до шофьора, облегна се назад и затвори очи. Въпросът беше добър, но засега отговорът бе неизвестен. Знаеше само, че щом Луиз започна да говори, Валънтайн Фейнлайт излезе уж да види кой звъни по телефона, но Барнаби изобщо не бе чул телефонен звън, а подозираше, че и Фейнлайт не беше чул. И като ги заразтяга онази ми ти жена. Сякаш искаше да го… как се казваше? Разсее? Отклони? Не, да го забави, да му попречи. Да го възпрепятства да зададе сериозни и смислени въпроси. И то още преди да е направил дори опит да запита нещо. Не че знаеше какво.
На този етап това нямаше значение. Винаги пак можеше да поговори с нея или с него, или и с двамата. Но какъв беше смисълът на мощната и сложна акция за отклоняване на вниманието? Главният инспектор беше абсолютно сигурен, че целта не беше да се избегнат по-нататъшни разговори за Чарли Ледърс. И защо й трябваше да ги засипе с разказите за кариерата си като финансист? Първото му впечатление от нея бе, че тя по природа е сдържана. Дали не искаше да му попречи да я пита за брат й? Мъж, който може да стегне жица в смъртоносен клуп, ако изобщо е имало такова нещо. Предвид невероятно мускулестите му ръце и рамене може да го е направил даже с една ръка, докато другата е била вързана отзад. Каквато и да е причината, Барнаби определено бе заинтригуван.
Трой освободи ръчната спирачка, включи на първа и бавно излезе от паркинга на „Ред Лайън“.
— Опитай да не се забиеш в оная каравана.
Трой стисна устни пред тази несправедливост. Беше отличен, първокласен шофьор. Единствено пред шефа се издънваше. Постоянните му забележки го изнервяха. Така се чувстваше и с Морийн, и с майка й, а и с баща си, като сме подхванали темата. Всъщност караше добре само когато беше сам. Но как да им обясниш. Никой няма да ти повярва.