— Не можеш ли да готвиш като за цял взвод всеки път, когато идваш и да го слагаме във фризера?
— Не. Помисли как би се почувствала мама.
— Знам как аз бих се почувствал.
Засмяха се. Барнаби чу шум от кола, отиде в хола и погледна през прозореца. Микробус на „Градински център“ се напъха в алеята към къщата, последван от „Пунто“-то на Джойс. С Никълъс излязоха от колата и отидоха да говорят с шофьора. После двама мъже измъкнаха огромен сандък от микробуса и го отнесоха в гаража. Барнаби зяпаше учуден през прозореца, сетне се върна в кухнята.
— Видя ли? — Джойс влезе, целуна мъжа си и си намери винена чаша.
— Разбира се, че видях — отвърна Барнаби и й напълни чашата. — Та то беше голямо колкото къща.
— Е, то няма нищо общо с теб, ако случайно се чудиш.
Джойс отпи от виното, обяви, че е великолепно, отиде при дъщеря си и я прегърна през кръста.
— От рецептите на Елизабет Дейвид ли е?
— Ммм. Агнешко по наварски.
— Така си и помислих. — Джойс опита соса. — Чудесно, Наистина напредваш, скъпа.
— Благодаря, мамо.
Барнаби се върна до прозореца. Огромният сандък вече беше в гаража, а Нико затваряше вратата. Главният инспектор не се съмняваше, че това е неговият подарък, и се замисли какво ли е. Нуждаеше се от едно-единствено нещо за градината и съдържанието на сандъка едва ли би могло да го изненада, освен ако вече не бяха започнали да произвеждат сребърни електрически косачки, което, беше сигурен, дори в тези времена на заслепление по модата и лукса, все още не бе хрумнало на никого.
Глава шеста
Преди заседанието в петък в девет сутринта Барнаби набързо прочете първите няколко доклада на полицаите, разпитвали жителите на Фърни Басет. За съжаление нямаше нищо. Освен твърдението на собственика на „Ред Лайън“, че Чарли Ледърс е бил в залата за пушачи до след единайсет, останалите показания бяха напълно безполезни. Няколко души потвърждаваха първоначалното впечатление, че Чарли е бил нещастник, който изобщо не се замислял накъде раздава юмруци. Въпросната вечер се хвалел, че щял да вземе някакви пари, и разправял как щял да ги похарчи. Понеже непрестанно кроял планове как ще харчи парите, които щял да спечели от тотото и лотарии, никой не му обърнал внимание. Никой обаче не беше споменал да е чул, че Чарли е заложил на нещо.
Ядосан, Барнаби бутна докладите настрана и отправи бърза молитва до боговете на причината и следствието това да не се окаже „случайно убийство“. Всеки следовател се ужасяваше от случаи, в които непознат убива непознат. Без мотив, разбираем за всеки здравомислещ човек, и въпреки това, ако убиецът бъде заловен, често е готов пламенно да убеждава всички, че е имал причини, заставили го да го направи. Разбира се, без каквато и да е нишка, по която да тръгне следствието, такива убийци рядко биваха залавяни и огромни количества пари и време се пропиляваха на вятъра.
Главният инспектор се отърси от негативните си мисли, рязко се изправи, изтласквайки стола си назад, и високо си поиска кафе. Не последва отговор и се сети, че Трой беше отишъл да търси в компютъра онзи тип, който се представи като Джекс. Щеше да е му интересно да научи точно в какви „малки неприятности“ се беше забъркал.
Барнаби отиде в голямата зала, наля си чаша силно колумбийско кафе и се огледа за своя сержант. Забеляза го в далечния край — с едно око гледаше екрана на монитора, а с другото — красива телефонистка. Главният инспектор тихо застана зад него и силно го тупна по гърба.
— Дявол да го вземе!
— Как е?
— Моля ви, не правете така, сър. — Трой намести раменете на сакото си марка „Черо Черути“. — Ами всъщност не върви много добре.
— Какво опита досега?
— Джекс, ей така за всеки случай. Джакс с „а“. Джаклин. Сега пробвам с Джакман и имам чувството, че половината мъже в затворите се казват така.
Барнаби наблюдаваше иззад рамото на сержанта лицата, които бързо се нижеха по екрана. Лица с безпрецедентна злоба, изписана по тях, и други — добродушни и приветливи, чак да ги сложиш в джоба и да ги отнесеш у дома на мама. Черни и бели и във всички нюанси на кафявото. Татуирани и с обици или розови като бебета с големи кръгли очи и гладка кожа. Грозни обръснати глави, целите в цицини или с обрасли бузи, други с изрядни посивели бакенбарди.
— Олеле, я погледнете този.
Сержант Трой натисна клавиша и двамата любопитно се загледаха в снимката. Трудно би могъл да си представиш по-голям изрод от този тип. Главата му беше като поле, забита направо върху яки рамене. Широк сипаничав нос, тънки устни, разтеглени от озъбена гримаса, разкриваща раздалечените му резци, рунтава коса и очарователната комбинация ставаше още по-неотразима, щом забележиш откровеното сребролюбие, струящо от злобния му поглед.