— Какво е направил?
— Корумпиран адвокат.
Скоро свършиха снимките на Джакмановците.
— Нашият човек май си е измислил това „Джекс“, без изобщо да е свързано с истинското му име — предположи сержант Трой. — Може да е я Сондърс, я Грийнфилд?
— Съмнявам се. За щастие не проявяват особено въображение, когато си измислят имена. Опитай Джексън.
И Джексъновците не бяха малко, но накрая намериха каквото търсеха — тъмнокос и с доста големи мустаци, когато са го снимали, но все пак техният човек.
— Пипнахме го! — каза Барнаби. — И какви са „малките неприятности“?
Трой натисна няколко копчета по клавиатурата да извика информацията. Двамата се зачетоха в появилия се текст и се спогледаха едновременно разтревожени и озадачени.
— Не мога да повярвам — не се стърпя сержант Трой.
— Аз пък мога. — Барнаби се сети как кожата му се опъна още щом зърна шофьора. Отвращението, изпитано при мисълта, че може да стисне подадената му ръка, отново се върна, докато четеше списъка с престъпленията му. — Това, което не мога да повярвам, е, че старият глупак Лорънс е позволил на злото копеле да живее в такава близост със семейството му.
— Може да не знае.
— Разбира се, че знае. Нали е в комисията за ресоциализиране.
Пътуването до Фърни Басет беше доста приятно. Топлото есенно слънце обгръщаше, живите плетове и се оглеждаше в локвите, настанили се по пътя от падналия наскоро дъжд. Вече бяха започнали да орат нивите. Лъскави наситенокафяви бразди се къдреха зад остриетата на машината и привличаха ято кресливи чайки.
Селото почти беше възвърнало предишния си вид. Полицаите си бяха тръгнали, както и представителите на четвъртата власт. Хлапета се правеха на идиоти в началото на Картърс Ууд. Влизаха и излизаха тичешком от гората и крещяха: „Уааа, у ааа“, преструваха се, че душат себе си или някой от другите, и после ходеха с вдървени ръце и крака като чудовището на Франкенщайн.
Беше близо един часът, когато Трой спря колата пред „Одд Ректъри“. Спомни си за отдавнашната връзка на Лайънъл Лорънс с началника на костънската полиция и си помисли, че може първо да се отбият в къщата от учтивост, за да обяснят за какво са дошли. Барнаби му даде знак да паркира в началото на алеята, възможно по-близо до апартамента на шофьора. Излязоха от колата. Трой забеляза „Хъмбър Хоук“-а, отпуснал тежкото си туловище в гаража, и каза:
— Май е тук, сър.
Барнаби почука силно по тъмносинята врата. Отнякъде се носеше приятният аромат на диви цветя — орлови нокти, — а на стъпалото имаше сандъчета с кадифени петунии и конски босилек. Над главите им се отвори прозорец.
— Какво искате?
— Да поговорим, господин Джексън — отвърна Трой.
Мъжът беше неприятно изненадан, задето знаеха името му. Трой ясно го забеляза, макар че едва ли се е надявал да не го потърсят сред картотекираните.
— Бързо се справихте със задачата.
— Тук или в участъка, от теб зависи, — каза Барнаби. — И се размърдай. Не обичам да вися пред вратите.
Онзи затвори прозореца, но не слезе веднага да отвори, а се мота още няколко минути. Трой го възприе като демонстративен жест на неуважение и презрение. Барнаби повече се тревожеше как за няколкото минути вероятно изчезва нещо, което би могло да им е от полза. Съжали, че не е дошъл със заповед за обиск, но обстоятелствата едва ли биха оправдали издаването на подобна заповед. Не бяха открили нищо, което да свързва Джексън със смъртта на Чарли Ледърс. Бяха установили единствено, че това е човек с прояви в миналото, които говорят за убийствена липса на самоконтрол.
Джексън ги поведе по покрито с мек килим стълбище към Г-образно помещение, използвано едновременно за хол и спалня. Барнаби забеляза, че тук мебелите са далеч по-нови, отколкото в къщата. Имаше бежов килим, изрязани от календари картини с красиви цветя на стената и кремави пердета с щамповани алени макове. До перваза на дюшемето бяха наредени няколко различни тежести за вдигане. Имаше и две врати, които вероятно водеха към кухнята и банята.