Сержант Трой зяпна при вида на обстановката. Лицето му почервеня от гняв. Помисли за просяците, които спяха във входовете и живееха без покрив и в жега, и в студ, изложени на своеволията на разни главорези. За децата, които дремеха нощем във влажни кашони на улицата. За баба си и дядо си, които поминуваха само с държавните си пенсии, брояха всяко пени, но се гордееха, че никога не бяха взимали пари назаем. А това задръстено копеле…
— Сержант?
— Сър. — Трой се съвзе. Извади бележника и седна в удобен фотьойл с оранжеви възглавници. Барнаби зае отсрещния фотьойл. Джексън остана прав, облегнат на вратата.
— Настанете се като у дома си, не се притеснявайте.
— Ти май си си стъпил на краката, а, Тери?
— За вас съм господин Джексън.
— Хайде сега разкажи за вечерта, когато Чарли Ледърс умря.
— Говорихме вече.
— Е, сега ще поговорим пак — изсъска сержант Трой през стиснати зъби.
— Прибрах се тук към седем часа. Гледах сапунките — посочи преносимия телевизор „Сони“.
— Пих две бири, направих си от готовите спагети. Слушах Джон Пийл по радиото. И си легнах.
Барнаби кимна. Джексън нямаше да допусне грешка във версията си и инспекторът го знаеше. А Джекс беше и достатъчно умен да се досети, че не разполагаха с нищо, което да го свързва с местопрестъплението, иначе отдавна щяха да са го прибрали на топло в участъка в Костън. Главният инспектор премина на други теми, надявайки се на по-голяма възможност да пробие защитата на Джексън.
— А за това залагане, дето Чарли ти бил казал, как е залагал парите?
— По телефона.
— При кой букмейкър? — попита Трой.
— Не знам.
— Но са го преследвали и бил изплашен?
— Точно така.
— Странно как никой друг не знае за залаганията — отбеляза Трой. — Дори жена му.
— Онази стара крава ли? — изсмя се Джексън.
— Единствената мечта на горкия Чарли беше да си хване сочно маце. Разбирате ме, нали?
— Не са чували и приятелчетата му от „Ред Лайън“.
Джексън сви рамене.
— Мисля, че правиш свободни съчинения.
— За мислене пари не вземат.
— Той знаеше ли за миналото ти, Тери? — попита главният инспектор.
— Тук съм, за да започна отначало. Казах ви.
— Сигурно е хубаво… Да изтриеш миналото, просто ей така.
— Ами да — отвърна Джексън, но по всичко личеше, че е нащрек, защото не му харесваше посоката на разговора. Опита се да спечели благоразположението им с мазна усмивка. Резците му бяха толкова остри, все едно специално ги беше пилил, заглаждал и лъскал.
— Не може да се каже, че си имал розово минало, нали, Тери? — продължи Барнаби.
— Излежал съм си наказанието.
— Ами ти почти нищо друго не си правил. От самото начало си тръгнал по съдилища за малолетни. Кражби, лъжи в услуга на големите батковци. Пазил си гърба на наркодилъри и продавачи на наркотици на дребно. Причинявал си средни и тежки телесни повреди и си пребил до смърт пенсионер. Намушкал си…
— Бях предизвикан. И не бях сам, цяла тълпа бяхме.
— Но ти държеше ножа.
— Е и? Всеки има право на втори шанс.
Не беше хленч, а спокойно изложено становище. Барнаби се зачуди къде ли беше правото на пенсионера на втори шанс. Или на момчето, проснато в канавката с пронизан бял дроб.
— Ако беше си получил заслуженото, Джексън, светът може би щеше да мирише малко по-приятно.
Долу вратата на апартамента се отвори и затвори. Барнаби не сваляше очи от Джексън и се зачуди какво ли щеше да последва. Пред очите му силният и безсърдечен човек се преобрази в тормозено и преследвано същество, доведено от жестоката съдба до ръба на силите. Стоманата, от която бе изградено мускулестото му тяло, изведнъж се разгради и стана толкова меко и нестабилно, сякаш едва се крепеше. Краката му се свиха. Той клекна на пода, обгърна коленете си, плътно опрени в гърдите му, и зарови в тях лице.
— Какво става тук, Джекс?
Момчето (да, момчето, защото точно в това се беше превърнал) бавно вдигна глава и тревожните му нещастни очи, които вече се пълнеха със сълзи, се втренчиха в преподобния Лорънс, устните му потрепваха, брадичката трепереше, все едно едва спираше надигащия се в гърлото му плач. Полицаите зяпаха с отворена уста пребледнялото, изплашено лице на Джексън, неспособни да повярват на собствените си очи.
— Те просто нахълтаха тук и започнаха да ме обвиняват, Лайънъл. Аз нищо не съм направил.