— Знам, Джекс. Успокой се.
— Обещах ти никога да не те разочаровам.
Лайънъл Лорънс се обърна и се взря в Барнаби. Лицето му бе сурово и по него ясно личеше, че ако някой го беше разочаровал, то това бяха служителите от полицията на Нейно величество.
— Защо тормозите този млад човек?
— Изобщо не става въпрос за тормоз, сър. Просто си вършим работата по разследването за смъртта на господин Ледърс.
— Доколкото си спомням — обади се сержант Трой, — вие сам ни посъветвахте сериозно да се заемем с това. А той е ваш работник, така да се каже.
— Това е моя собственост и ако пак ви се наложи да разговаряте с Джекс, ще трябва първо да се отбиете в къщата, за да дойда тук с вас. Повече хулигански прояви няма да има. Той си е научил урока.
— Всъщност не е — отсече Барнаби, ядосано кимна на сержанта, който прибра бележника, стана и си тръгна. Главният инспектор го последва и хвърли само един поглед назад.
Лайънъл Лорънс се навеждаше над Джекс да му помогне да се изправи. Джексън се вкопчи в ръката на стареца. Мокрото му от сълзи лице грейна в набожна благодарност, като че ли беше получил благословия.
Барнаби усети да му се повдига, блъсна вратата и бързо слезе по стълбите.
— Тоя стар козел е педераст до мозъка на костите си — заяви Трой, докато крачеше към колата, ядосано ритайки чакъла по алеята, подтикван от напиращия в него гняв.
— Не мисля.
— Тогава? За какво го прави?
Защо ли се държеше така Лайънъл Лорънс? Барнаби се замисли над въпроса, докато Трой изкара колата от алеята и поеха по главния път.
За разлика от повечето си колеги инспекторът не поставяше всички „добротворци“ под един знаменател и не ги презираше. През дългогодишната си кариера на полицай беше срещал ужасно много подобни хора — и професионалисти, и любители — и се бе научил да разпознава отделните типове и множеството различни стени на призмата, през които те виждаха естеството на дейността си. Винаги се намираше по някой, напълно отричащ наличието на призма, през която възприемаха нещата. Други пък въобще не бяха наясно под какъв ъгъл точно гледаха на самарянството си. Мнозина се занимаваха с това заради властта, която им предоставяше, и възможността да създават отношения, в които те са водещите фигури. Това бяха хора, чийто характер и способности при нормални обстоятелства едва ли биха им извоювали авторитет пред някой по-взискателен от улична котка. При подобни люде състраданието всъщност бе добре маскирано високомерно снизхождение.
Същата логика важеше и за социално неприспособимите. Обикновено лишени от стабилни, щастливи взаимоотношения с някого в личния си живот, неадекватно реагиращите в емоционално отношение започваха битието си на добротворци, привлечени от огромното предимство психологически да поемат нещата в свои ръце. Често за първи път в живота им се случваше някой да се нуждае от тях.
Следваха онези, за които агресията притежаваше романтично обаяние. Те никога не са били жертва на насилие и в определен момент от живота си започват енергично да се интересуват от затворници и да посещават затвори. Винаги под закрилата на надзирател са готови дълго да прекарват с най-буйните и най-опасните представители на човешкия род. Веднъж на Барнаби му се наложи да общува с квакер, пацифист, който предпочиташе да завързва приятелства само с убийци. Барнаби му обърна внимание на парадокса, а той изобщо не съзря нищо странно в това.
Към тези типове може да се добавят и рано пенсиониралите се с неясни, неосъзнати чувства на алтруизъм, и малцината, които ставаха самаряни заради будната си социална съвест. Накрая трябваше да се споменат и броящите се на пръстите на едната ръка наистина забележителни човешки същества, които без всякакви задни мисли вършеха добро просто заради любовта към ближния. Барнаби беше срещал мнозина, виждащи се именно в тази роля. В интерес на истината обаче за повече от трийсет години инспекторът бе попадал само на двама от тази категория.
И така към кой тип принадлежеше Лайънъл Лорънс? Славният инспектор реши да научи повече за него. Например имаше ли деца? Отрицателният отговор щеше да обясни защо постоянно даваше убежище на млади хора. (Някой не спомена ли за някакво избягало момиче?) Винаги ли е бил църковен служител? Това първи брак ли му е? Ако да, как е живял преди? И дали от топлата вана с неоправдана сантименталност, в която се беше разплул, някога бе плисвал топлина, за да сгрее обикновени хорица на средна възраст или по-стари, от двата пола? И ако не, защо?