Вниманието на главния инспектор бе грубо върнато в настоящето, когато Трой яростно кресна и отривисто посочи с глава човек с ирландски сетер. Двамата търпеливо чакаха да пресекат, Трой им даде предимство и те с равномерна крачка се насочиха към отсрещния тротоар. Сержантът кипеше от спомена за отвратителната сцена, разиграла се преди малко пред очите му, и гневно форсираше двигателя.
На излизане от селото полицаите подминаха миниатюрната кола на Евадни Плийт, поела по Тол Трийз Лейн. Тя едва-едва пълзеше по тясната улица, мачкайки тръни и коприва и пилеейки разни залепнали по гумите й листа, гъби и лишеи. Евадни се опитваше да не мисли как ще се връща на заден ход.
Мнозина биха заявили, че изобщо слизането по тази улица е върхът на глупостта, но в колата имаше безценен товар и това бе единственият сигурен начин да бъде транспортиран. На задната седалка седяха Хети Ледърс и Кенди. Хети държеше кученцето. Не можеше да понесе мисълта да го затвори в кутия или кошница след всичко, което беше изстрадало. А да я носи на ръце надолу по стръмната улица, колкото и да внимава, все пак беше опасно, защото можеше да се спъне, дори да падне и изпусне скъпоценния си товар.
Евадни паркира точно пред къщурката и госпожа Ледърс й подаде ключа. Щом отключи предната врата, Хети излезе от колата много, много внимателно.
Двете жени застанаха насред кухнята и се усмихнаха една на друга. На Хети не й се искаше да пусне Кенди и затова накрая седна до камината с кученцето в скута си, а Евадни направи чай.
— Дали ще може сама да влиза и излиза от кошницата си, как мислиш?
— Май няма да успее — отвърна Евадни. — Предполагам, ще й е по-лесно, ако оставиш възглавница на пода.
Двете се вгледаха в кученцето, което лежеше по гръб и очевидно му беше доста неудобно, но не сваляше очи от Хети. Задното му краче беше гипсирано и стърчеше във въздуха. Разкъсаното ухо бе в шевове, а на врата бе сложена дълбока, твърда яка, която трябваше да му попречи да се чеше. Ребрата силно бяха стегнати с бинт. Хети си помисли, че по странен начин Кенди изглежда направо комично. Сега можеше да си позволи подобни несериозни наблюдения, защото вече знаеше, че любимото й същество ще оцелее.
— Това ли е… хм… — поколеба се Евадни и сведе нос над метална кутия, изработена по случай сребърната сватба на кралицата и принц Филип. Вътре имаше нещо изключително черно, прахообразно и с остра миризма. Тя придирчиво подуши чая и се намръщи с недоверие. — Ама това ли е…
— Това е — отвърна весело Хети. — По една лъжица за нас и една за чайника.
— Щом казваш. — Евадни сипа врящата вода върху прахта в чайника, откачи от чамова стойка две весели чаши с изображение на Лондонската кула и се огледа за цедка.
— Трябва да почакаш да се запари, Евадни. Поне пет минути.
— За мен и така е добре.
Евадни си наля половин чаша, почака, докато Хети кимна с глава, и й сипа от чая. Пиеше го черен, та чак син, с много мляко и две големи бучки захар.
— Сигурна ли си, че така го искаш?
— Чудесен е — каза Хети и отпи дълга глътка. — Както казваше баща ми — чай, с който можеш мишка в тръст да подкараш.
Евадни се позабавлява за малко, представяйки си как мишката, кръстосала ръце на гърба си, търчи напред-назад по повърхността на чая на Хети, после се наведе и опита да погали Кенди, но нямаше къде и се задоволи нежно да я потупа по носа.
— Сега вече ще се оправите, нали? — попита Евадни.
— Да. Ти беше толкова мила.
— Глупости — рязко отсече Евадни, защото като всички истински мили хора не искаше да обсъждат колко е добра. — Е, вече трябва да се връщам при семейството си.
Хети реши да я изпрати до портата, но щом се скри от погледа на Кенди, кученцето започна тихо да вие. Ужасно тъжно и изплашено скимтене, от което сърцата и на двете жени се свиха. Хети се обърна.
— Изплашена е — отбеляза Евадни. — Няма да можеш да я оставяш сама известно време. Ще се справиш ли?
— Да. Полин ще ми помага с пазаруването.
— Утре ще намина.
Но вратата вече се затваряше. Евадни погледа несигурно колата си. Изглеждаше така здраво заклещена между двата реда жив плет, че й заприлича на коркова тапа в бутилка. Не можеше да си представи как бе успяла, да я докара дотук и очевидно и дума не можеше да става да направи обратен завой. Трябваше да вика някого на помощ.