Описа положението пообъркана, но все пак успя да обясни, че някой е паднал в реката и е бил отнесен от бързите води, а предприетите веднага опити да бъде намерен се оказали неуспешни. Съобщи къде точно е станал инцидентът, но като я попитаха в колко часа, тя се взря в часовника и се напрегна да разбере какво й показваше циферблатът. Каза, че не знае. Може би преди половин час. Може би по-скоро. И тогава човекът от другата страна я попита как се казва.
Ан изпусна слушалката, която се залюля и се удари в стъклото. Гърлото й изведнъж се сви, сякаш някой здраво я душеше. Стоеше вцепенена от ужас. Името й. Как да го каже? В съзнанието й изплува нейното име, напечатано с големи букви на първа страница на местния вестник — а може даже и в националната преса. Представи си последствията. Страданието, което това би причинило на мъжа й, и евентуалното негативно въздействие върху репутацията му. Тъжното му разочарование от факта, че Ан не само не е успяла да осигури спокойствието и сигурността, от които Карлота така силно се нуждаеше, но сама е прогонила момичето от къщата. Поне така щеше да изглежда.
Ан потъна във водовъртежа на злочестите си мисли. След няколко минути дойде на себе си, нещастна и готова отново да се разплаче, и осъзна, че е затворила телефона.
За щастие никой не я мярна, докато се прибираше вкъщи. Ан се ужаси, когато се видя в огледалото във вестибюла. Лицето й бе мръсно, обувките и чорапите подгизнали. Трепереше, защото потта, избила при лудото й препускане по брега, сега бе започнала да изстива и смразява кожата й.
Пусна водата във ваната още преди да си съблече палтото. Побутна настрана шампоана „Радокс“, който ползваше мъжът й с надеждата да „облекчи всички болки и болежки, да намали напрежението и умората“. Пресегна се и взе пяната за вана на „Молтън Браун“. Луиз Фейнлайт й я подари за Коледа. Имаше чудесен аромат, разпенваше се великолепно и със сигурност щеше по-добре да се справи с напрежението и болките. Умората не беше проблем. Никога не се бе чувствала толкова будна. Дори беше склонна да си мисли, че никога повече през живота си няма да може да спи. Разви капачката и забеляза, че шишето, което беше използвала само веднъж, бе почти празно. Не се изненада.
Пусна дрехите си на пода, наметна хавлията и слезе долу да си налее нещо за пиене. Нямаше голям избор. Някакъв крем-коняк. Остатъци от „Дюбоне“1, които мъжът й щеше да удави в сода и смело да си ги изпие. Лимонов сок.
Ан въздъхна, ужасно изкусена в състоянието, в което се намираше, да изпразни каквото има в една огромна чаша и да потъне в забрава. Отвори огромния бюфет и откри, най-отзад, една-единствена бутилка „Сейнсбъри кларе“2. След пет минути лежеше в ароматизираната вода, отпиваше от виното с прекрасен плодов вкус и възстановяваше в ума си ужасните събития от изминалите два часа кадър по кадър. Все още не можеше да повярва, че се е сгромолясала в такава бездънна пропаст. Нито че събитията са излезли от контрол с толкова безумна скорост. Сигурно е имало момент, в който е могла да се спаси и да не бъде засмукана в окото на смерча?
Всичко започна с изчезването на обиците на майка й. Нежни, изискани бижута: розови диаманти и изумруди в клип от аметист. Ан ги беше получила като подарък за осемнайсетия си рожден ден заедно с джобен часовник на нишка от моарирана коприна, огърлица с гранати и тюркоази и няколко красиви пръстена, които ставаха само на малкия й пръст.
Търсеше носна кърпичка, когато забеляза, че коприненият шал, под който държеше гравираната си кутия за бижута, е разместен. Отвори кутията. Обиците ги нямаше.
Ан рядко използваше накитите. Животът, който водеше, не създаваше много възможности за носене на подобни красиви неща и както подчертаваше мъжът й, нямаше къде да се фука с тях. Не трябва да се хвалим с нашето богатство, често й напомняше мило и спокойно, без всякаква критика. А Ан винаги се съгласяваше и никога не уточняваше, че всъщност това беше нейното богатство.
С треперещи пръсти провери всички бижута в кутията. Преброи пръстените, вдигна огърлицата и за миг я притисна до сърцето си, после сложи всичко на мястото му. Нищо друго не липсваше. Вгледа се в пребледнялото си лице в стъклото, погледна русите си мигли, които вече потрепваха и примигваха, натежали от лошо предчувствие. Но не можеше, не искаше да си затваря очите пред станалото.
1
Сладко, ароматно френско вино, бяло или червено, което обикновено се пие като аперитив. — Б.пр.