Поне така си мислеше. Но сега Вал каза, че е бил в къщата през целия ден. Твърдеше, че самият той е бил всъщност с Джекс, когато е станало ужасното нападение. Значи сигурно се е припознала. Луиз бе спряла да вярва във Всемогъщия дори още преди да загуби вярата си в Дядо Коледа, но сега, водена от отчаянието си, започна да се моли. Несръчно, с пламенна, страстна непохватност, дори без да знае какво точно да каже.
— Моля те, Господи — прошепна тя, — нека да не е той. — Но това й се стори доста неясно и се насили да уточни. Дори спомена името му и й се стори, че то клекна като крастава жаба на езика й. — Искам да кажа, нека човекът с колелото, когото видях днес в Костън, да не е Джекс.
Остана с чувството за студена празнина в устата си. Бе наясно, че думите й бяха безплодни. Какъв смисъл имаше? Луиз се измъкна от висящия фотьойл и се загледа през покрива в почти черното небе, осеяно с трепкащи студени светлинки. Как можеше нещо или някой да съществува там горе, пък и да проявява какъвто и да е интерес към тревожната й молитва?
Дори и в този миг, в който си даваше сметка за безполезността на цялата работа, осъзнавайки колко е просто загуба на време, тя не можа да се въздържи и отправи последна молба към небето:
— И моля те, Господи, моля те, пази Вал.
На път за вкъщи Барнаби се почувства като Сизиф, най-сетне отказал се да бута камъка. Стои отстрани и го гледа как се търкаля надолу, подскача и се превърта по склона, а той с олекнало сърце тръгва към върха.
Главният инспектор тежко преживя мига в заседателната зала, когато пуснаха записа с обаждането на Ан Лорънс за злополуката и се изясни, че по всяка вероятност е подвел цялото разследване, като е тръгнал в погрешна посока. Наясно бе, че това не е оставило трайни следи във вида и поведението му за пред колегите — беше се постарал. Биваше го в такива работи и слава богу, защото беше важно. Загубата на кураж е зараза, разпространяваща се със скоростта на светлината. Затова и не даде външен израз на обзелото го отчаяние, но то си беше факт.
Още повече бе изправен пред сериозната опасност да позволи случаят да го засегне лично. Изобщо не е препоръчително, но понякога се случва. Например, когато става въпрос за жестоко отношение към дете или убийство на дете, малцина полицаи успяваха да останат безразлични. Но тук нямаше убийство на дете. Беше убит крайно неприятен стар човек, опитвал се да изнудва някого.
Тогава защо беше тази омраза? Изненадан, Барнаби си даде сметка, че точно това беше думата. Беше започнал да мрази Тери Джексън. Да мрази неговата весела усмивка и безсрамно позьорство, начина, по който водеше разговор, сякаш танцуваше: стъпка напред, две назад, лек като перце, злобен удар тук, ловка маневра — атака с преструвка и злепоставя събеседника си. И точно тогава — истинското нападение. Сериозен удар, бърз и тежък, право в слънчевия сплит.
Омраза започваше да искри и при мисълта за външния му вид. Тази суха, светлокафява плът и твърдите мускули, блестящите тъмносини очи със странни златисти зеници. Единственият физически недостатък в това съвършено аполоновско тяло, доколкото можеше да прецени Барнаби, бяха зъбите, за който явно никога не бе полагал никакви грижи. Несъмнено, ако нуждата от козметична зъболекарска намеса се представи на вниманието на Фейнлайт, пропускът веднага ще бъде отстранен.
Барнаби тутакси отпъди мисълта. Защото подобно нещо просто нямаше никога да стане. В „Скръбс“ нямаше скъпо, платен зъболекар, който да избелва зъби, да ги покрива с металокерамика и да ги закрепва. Такива услуги не предлагаха и в „Албъни“, нито в „Стрейнджуейс“11. А Джексън точно натам се беше запътил.
Право там отиваш, гаден гноен цирей такъв. Барнаби се стресна, като чу гласа си, и усети, че стиска волана, все едно животът му зависеше от това. Толкова се изненада, че чак натисна спирачки и почти спря. Чувството никак не беше уместно. Омразата може да те заслепи, да намали до нула възможностите за реакция, да скрие улика, която е пред носа ти. Да не говорим как само ти вдига и кръвното налягане.
Сети се какво му каза Джойс онази сутрин: хванел ли веднъж случай, бил като куче, докопало кокал — стиска го в зъбите си, настръхнало да не би друго куче да си ръфне. Тогава й се беше ядосал. Отново се зачуди дали наистина беше така и реши: даа, Джойс беше права. Е, донякъде. Много добре осъзнаваше собствените си качества, иначе не би успял да се издигне до сегашния си ранг, а и бе убеден, че винаги е готов да изслушва и другите. И в това отношение ако не беше единственият, то най-малкото бе един от малцината. Все още на втора, Барнаби зави по алеята към номер седемнайсет.