И тогава нещата започнаха да изглеждат по-розови, както винаги. Каквато и кал да беше газил през работния ден, щом наближеше вратата на дома си, започваше да се отърсва от нея. Беше странен процес, защото не бе свързан толкова с изключване на фактите от съзнанието, а с прочистване на душата. Така и не беше разбрал точно как и какво ставаше.
Може би му действаше свежото ухание на градината (винаги намираше в нея нещо неустоимо красиво, дори и през зимата) или познатата топлина на монолитната тухлена къща, в която живееше щастливо повече от двайсет години. А най-вече, разбира се, Джойс. Той бе щастлив там, където е тя.
Барнаби обаче никога не гледаше на добрата си съдба като на нещо неотменно. При неговата си съдба като на нещо неотменно. При неговата работа бе невъзможно. Пък и въобще задоволството винаги привлича нещастието като магнит. Толкова пъти бе чувал: „Никога не съм мислил, че може да ми се случи такова нещо!“ Едва ли бе слушал друго по-често. Той никога не би го казал. Нито пък вярваше, че като не правиш никому зло, си застрахован срещу бедствия. Барнаби докосна таблото на колата, преди да отвори вратата и да излезе от „Астра“-та.
„Ситроен“-ът на Къли, боядисан в жълто и морскозелено, с огромен слънчоглед, изрисуван на капака на багажника, беше паркиран под дървото златен дъжд. Обзет от още по-голямо нетърпение да се прибере, Барнаби ускори крачка. Едва беше сложил ключа в ключалката и дъщеря му отвори вратата.
— Тате! Случи се нещо чудесно! — грейна в усмивка Къли и стисна ръката му. — Хайде.
— Чакай да си взема…
— Не. Трябва да дойдеш веднага.
Вратата на кухнята беше широко отворена. Джойс се усмихваше, Никълъс изглеждаше ужасно горд, на масата стърчаха бутилки в златисто фолио, чаши за шампанско. Всеобщо веселие. Погледна грейналото лице на дъщеря си и разбра какво ще му каже. Обгърна я с ръка и усети приятния аромат на косата й. На тати момиченцето.
— Къли. О, миличка, какво да кажа? — Барнаби усети непривична топлина в очите си. Е и? Човек не ставаше дядо всеки ден. — Поздравления.
— Не мен трябва да поздравяваш, глупчо. А Нико.
— Нико ли? — Барнаби бързо оправи изражението си, но сърцето му се сви, пронизано от разочарование. Заедно отидоха в кухнята.
— Приеха ме в Националния, Том — засмя се Никълъс и вдигна чаша, явно не за първи път. — Не с ли чудесно?
— Чудесно е — насили се да каже Барнаби. — Поздравления — повтори той.
Къли му наля чаша „Вьов Клико“ и се усмихна на майка си.
— Татко си помисли, че съм одобрена за рекламата на шампоана.
— Така ли? — каза Джойс и го погледна в очите. Не че имаше нужда.
— Аз пет пари не давам за никакви реклами на шампоани! — викна Нико, пак се засмя, пресуши чашата си и я метна във въздуха.
— Знаеш ли какво ще играеш? — попита Барнаби, който отдавна се беше научил да задава правилните въпроси при всяка новина, свързана с театъра.
— В актьорския състав съм. Следователно мога да играя всичко, всичко. В момента поставят „Антоний и Клеопатра“ на Пинтър! — викна Нико.
— И нова комедия на Тери Джонсън за Сид Джеймс — добави Къли.
— „На къмпинг край Котслоу“.
— Не може да се казва така — обади се Джойс.
— Ти би могъл да играеш Барбара Уиндзор, скъпи — подхвърли Къли и изпрати на любимия си въздушна целувка.
— Да! От мен би излязъл страхотен травестит.
— И това е начин да привлечеш вниманието на критиците — отбеляза Джойс сухо. Знаеше, че Нико само се прави на грубиян, но все пак не й беше приятно. — Пийни още малко вино, скъпи. — Тя посегна за чашата на мъжа си, но вместо да я вземе, той й хвана ръката.
— Предпочитам да хапна един сандвич.
— Сандвич ли? — Никълъс ги удостои със своята интерпретация на погледа на лейди Бракнел от пиесата на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и продължи, подражавайки по-скоро на комедийния радиоводещ Тим Брук — Тейлър, отколкото на прочутата Едит Еванс, но все пак изглеждайки по-добре и от двамата. Макар че то кой ли не би? — Никакъв сандвич! Отиваме да празнуваме!