— Къде?
— В „Ривър Кафе“.
— Какво!
— Спокойно, тате.
— Ако си мислиш… — Барнаби стисна зъби, за да спре потока от думи, напиращ в устата му. Ако Къли беше бременна, можеха дори да се пренесат в „Ривър Кафе“ с все багажа и цял месец да закусват, обядват и вечерят там. — Както и да е, чувал съм… Там не можеш просто да се изтърсиш ей така…
— Нико е направил резервация.
— Искаме да ви почерпим — каза Никълъс с леко агресивен тон. — Вчера си продадох старата таратайка.
— Решихме, че е глупаво да имаме две коли. Особено в Лондон.
— И какво — намерихте най-добрия начин да профукате три хиляди лири?
— Стига, Том — обади се Джойс, която внимателно наблюдаваше реакцията на мъжа си, — успокой се.
— И дума да не става. Пък и аз съм на зелева супа.
— Той не е чул — викна Никълъс и смигна на жена си.
— Какво да съм чул? — попита Барнаби.
— Че те с това са известни — отвърна Къли и остави майка си да продължи.
— Вярно е, Том — потвърди Джойс. — Оня ден четох някъде. В „Ривър кафе“ правели най-добрата зелева супа на света.
Глава десета
На следващата сутрин Барнаби седеше на бюрото си и се опитваше да подреди задачите за деня и малкото бележки за заседанието в осем и половина. Беше му ужасно трудно да се съсредоточи. Ако вчера по това време някой му бе казал, че вечерта ще прекара два часа почти напълно забравил за бремето, което този случай бе стоварил на раменете му, щеше да го помисли за луд. Въпреки това точно така бе станало.
Настаниха ги на маса край прозорец към оградена с бордюр гладко окосена трева, посята по протежение на нисък зид, издигащ се точно над Темза. Повърхността на водата бе обагрена с огнените цветове на залеза, а по павираната алея вече светеха лампи.
Дори в тази есенна вечер „Ривър Кафе“ бе невероятно светло, просторно и пълно с безгрижни клиенти, които говореха, смееха се, ядяха и пиеха. По едно време някаква жена взе, та запя („Виси д’арт“) и това сякаш бе прието с пълно разбиране.
Обслужването бе съвършено. Хората бяха симпатични, без да са мазни и угодливи, появяваха се, щом ти потрябват, и не се натрапваха, когато нямаше нужда от тях. Правеха тактични предложения за ястията и не се обиждаха, ако не приемеш препоръчаното. Никой не ти пълнеше чашата безкрай като на едва проходило дете в бебешко столче. Нищо не липсваше от менюто, а включеното бе райско блаженство.
Зад дълъг стоманен плот множество слабички хора с дълги бели престилки приготвяха храна, способна да доведе множество дебеланковци до ръба на отчаянието.
Барнаби яде ароматни талятели с аспержи, подправки и пармезан, след тях калкан, който се топеше в устата му. Зелена салата с малко рукола. Великолепни картофи. И никакво зеле. Всички опитаха храната на всеки и когато сервитьорите забелязаха това, на масата изведнъж се появиха допълнителни вилици. За десерт Барнаби поръча „Шоколадова Немезида“ и си я изяде почти сам. Пиха сицилианско вино „Торре дел фалко“. Нико купи на Къли готварска книга и й я надписа със замах, подари една и на Джойс и Барнаби наистина се притесни.
— Не се тревожи — каза Къли на баща си, докато вървяха към таксито, изостанали малко от другите. — Мама ще се справи. Как е възможно да изгориш спагети?
Барнаби си замълча. Според него жена, която успяваше да загори салата, можеше да загори всичко.
— Тази сутрин изглеждате малко по-весел, шефе. — Сержант Трой влезе и прекъсна приятните му спомени. Самият той обаче не изглеждаше жизнерадостен. Беше доста блед и всъщност изпит.
— Снощи имахме повод за празнуване — обясни Барнаби. — Зет ми реши да профука нахалост всичките си пари. В „Ривър Кафе“.
— Чувал съм за това заведение. Край реката.
— Точно там.
— Морийн го видяла по телевизията.
— Приели са го в Националния, Нико имам предвид.
— Чудесно — ентусиазирано реагира Трой. — В Националния? Националният какво?
Барнаби пъхна документите в един клипборд и после здраво тупна сержанта по гърба за първи път.
— Добре ли си, Трой?
— Сър?
— Виждаш ми се малко изпит.
Всъщност сержант Трой беше сънувал странен и доста неприятен сън. В съня си се бе събудил толкова изморен, че не можеше да се надигне, бе в състояние единствено тежко да си върти главата от едната страна на другата. Усещаше краката си ужасно плоски и празни като на парцалена кукла без пълнеж. Сетне на пода до леглото видя купчина кокали и разбра, че са неговите собствени кости. И това ако не е страшно! Трой си обясняваше кошмара с посещението в болницата. Дворът на църквата до къщата на семейство Лорънс само бе влошил нещата.