— Добре съм, шефе. — Смахнатите си фантазии, дори неволните, е най-добре да запазваш за себе си. В полицията нямаха слабост към невротици. Сержант Трой занесе палтото си до старомодната закачалка и се наслади на усещането за топла плът върху живи кости. — Обаждахте ли се в болницата?
— Да. Направили са скенер на мозъка и са открили съсирек. Тази сутрин ще го оперират.
— А има ли новини от нашия човек на пост?
— Никакво движение — отвърна Барнаби. — Никой нито влиза, нито излиза. Дори и пощальонът. Вероятно Джексън все още е в къщата и „се грижи за Лайънъл“.
— Каква гадна сцена. Упадък, и то какъв! — Трой бе особено доволен, че най-сетне е успял да използва думата „упадък“. Научи я от обяснителните бележки към „Кабаре“ преди години. Странно колко му бе трудно да намери повод да я каже в обикновен разговор, като се има предвид как упадък се срещаше навсякъде.
— Успеем ли много внимателно да формулираме въпроса, ще се опитаме да направим допитване до хората — каза Барнаби. — Просто ще опишем откраднатия велосипед времето на кражбата и евентуалната посока, в която вероятно се е движел. Все някой трябва да го е видял.
— Можем да кажем с какво е бил облечен.
— За бога! Първо на първо, не знаем с какво е бил облечен. Второ, изобщо не трябва да намесваме Джексън в съобщението. Пипнем ли го, не искам да ме обвиняват, че съм подклаждал предубеждения срещу него преди съдебния процес. Или да ни дишат във врата защитниците на гражданските права.
— Журналистите обаче ще ни емнат. Никой няма да повярва, че правим общонародно допитване заради някакво си откраднато колело.
— Ами ще отбиваме атаките им. Няма да ни е за първи път.
Барнаби прибра бележките, взе си сакото от облегалката на стола и го облече. Трой му отвори вратата и главният инспектор излезе от стаята. Работният ден беше започнал.
Същата сутрин Хети Ледърс пристигна в „Олд Ректъри“ както обикновено в девет часа, но този път без Кенди. Кученцето, вече много по-добре, понасяше отсъствието на господарката си, а и сега като я нямаше госпожа Лорънс, Хети си помисли, че може би трябва да поиска разрешение от свещеника да води Кенди, когато идва в къщата на работа.
Влезе през входната врата и се насочи право към кухнята. Там откри Джексън, навлякъл чифт лекьосани дънки и фланелка без ръкави, да маже „Мармайт“12 върху загорели препечени филийки. Беше качил босите си крака върху масата. От Лайънъл нямаше и следа.
Хети се обърна и веднага излезе. От кухнята и от къщата. Тръгна по алеята и с крайчеца на окото си забеляза в библиотеката някакво движение, затова отиде до перваза на прозореца и надникна. После убеждаваше Полин как не е искала да шпионира никого и сигурно бе вярно. Също толкова вярно бе, че на Хети ужасно й се искаше хич да не се беше доближавала до прозореца.
Свещеникът се бе навел над писалището на госпожа Лорънс. Навсякъде бяха пръснати писма. Хети го видя да разкъсва вече отворен плик в нетърпението си да се добере до съдържанието му. Впери гневен поглед в листа и го захвърли при другите на пода. Застина за миг, дишайки тежко, яростно задърпа чекмедженце от задната страна на бюрото, което не искаше да се отвори.
Хети го гледаше изумена. Лицето на преподобния бе почти неузнаваемо, изкривено от притеснение и зачервено от усилието. Той запъна крак в бюрото и този път дръпна чекмеджето с две ръце колкото сила имаше. Хети побягна.
Точно тогава Джексън влезе в библиотеката. Облегна се на касата на вратата, тъмносините му очи блестяха от възбуда, щастлива усмивка едва докосваше устните му.
— Не обичам да те виждам в такова състояние, Лайънъл.
Лайънъл, на когото вече му идваше да вие от гняв, изглеждаше, все едно ще избухне всеки момент.
— Чакай. — Джексън прекоси стаята и го хвана над лакътя, за да го поуспокои. — Налага ли се да проникваш с взлом в частната собственост на други хора…
— Ти не разбираш! — викна Лайънъл.
12
Паста със силен характерен аромат, съдържаща бирена мая, зеленчуков екстракт, сол, подправки, витамини. — Б.пр.