По стълбите се изкачваше симпатичен рус мъж, също облечен съвсем семпло — риза и дънки. Имаше здраво телосложение, ведра усмивка и бистро сини очи. Вдъхваше симпатия отдалеч. „Поредният измислен бригадир“ — повислих си. И бях опроверган.
— Много хубав кръст имаш! — спря пред мен Пламен и ми подаде ръка. Усетих насмешката, обаче не ми мина и през ум да се обидя. — Здрасти, аз съм Кимбата.
В първият момент не можах да повярвам. Името на Кимбата отдавна се налагаше като легенда на улицата и в подземния свят, но никога не бях си го представял такъв. В него имаше всичко, което може да си пожелае един истински мъж, но и много от онази чистота и почтеност, която носим от детството си.
— Защо не доведе човека в офиса? — обърна се той към Златко.
— Не мога да го направя на своя глава — оправда се оня.
— Добре де, хайде да слезем долу.
Офисът се намираше на отсрещната страна на улицата и това беше причината Пламен да се появи толкова бързо. Отпред се навъртаха не по-малко от четиридесет бръснати глави, което веднага ме накара да променя мнението си за мощта на непознатата ми организация. Кимбата обаче продължи да се държи съвсем приятелски. Отвори ми нова кока кола и ме покани да седна срещу него.
— Кажи сега, с какво можем да помогнем! — усмихна се благо той. — Ти си наше момче, веднага го усетих.
— Ами аз вече в общи линии изложих случая. Не мисля, че един тъп арабин може да тероризира наше момиче и да и отказва да плати за свършена работа.
— Правилно — погледна Кимбата към Златко. — Тоя тъпан ние ли го защитаваме?
— Ние — наведе глава Златко и още тогава усетих, че донякъде ме намрази. Не му беше приятно да се чувства виновен пред чужд човек.
— Е, все ще се справим някак си — продължи все така кротко Кимбата. Изобщо не се скара на Златко. Обърна се към мен и добави: — Предай на девойката, че ще си получи парите. По-важно е да има мир и сговор. — После потри чело и тихо помоли съдружника си: — Би ли отишъл да видиш какво имаме в касата?
Този път Златко съвсем побесня. Изхвръкна от стаята, затръшва вратата и се върна почти веднага.
— Имаме — сопна се той.
— Ами донеси пет хиляди марки, ако обичаш — погледна го благосклонно Кимбата. — Четири хиляди си е изкарало момичето и хиляда да приеме извинението ни.
В стаята внезано настъпи гробно мълчание. Златко не помръдваше от мястото си. Аз отпих глътка кола без да поглеждам към нито един от двамата. На кръстовището стана дребна катастрофа, но нито един от нас не й обърна внимание.
— Откъде знаеш, че този няма да вземе парите и да не даде нищо на девойката — изправи се почервенял като рак Златко.
Ние не само бяхме на едни години, но и мислехме приблизително еднакво. На мен също ми се въртеше подобна мисъл в главата. Кимбата обаче запази приятелския тон и разтегли мека усмивка:
— Недейте така, момчета! Това, което прави Жоро е много хубаво. Хората и без това ни мразят, не е лошо да им помагаме понякога. Така ще живеем по-дълго.
— Ако аз се опъна, този няма да получи парите — заяде се Златко.
— Сигурно — отвърнах му аз. — Само че ще започна да мачкам твоя арабин, пък ти ела го спасявай!
— Мир, момчета, мир! — изправи се между нас Кимбата. — Златко е прав, че не се консултирах с него като мой съдружник дали да дам парите и ако не се съгласи, аз просто ще ида до банката и ще изтегля от моите.
— Давай! — излезе Златко и пресече улицата към басейна „Спартак“ без да се оглежда. Толкова беше ядосан.
Прибрах се някъде късно вечерта. Въпреки това комшийката ме чакаше. Разбира се, че не и дадох всичките пари. Дори постъпих щедро. Заделих й половината, а другите запазих за себе си. Не й бях длъжен за нищо. Без мен тя щеше да си остане с една чаша студена вода, а сега получаваше солидна сума и продължаваше да ме мрази. Със сигурност и следващия път щеше да говори с мен, ако отново я ограбят.
Глава XXI
Генерала разпечата пура „Кохиба“, отряза единия край с гилотината и си поръча коняк „Курвоазие“. Рехавата му косичка създаваше впечатление на подредена косъм по косъм. Беше както винаги гладко избръснат и с великолепен костюм. Суперскъпите бифокални очила му стояха така, сякаш беше роден с тях. Срещу него седеше Маджо. Той също не изглеждаше по-зле. Избръснатата му до синьо гъста брада му придаваше особен чар. Късо подстриганата черна коса със едва загатнат път отсрани стоеше като на менекен. Беше облечен с елегантно сиво сако, под което се подаваше матово бяла риза. Единствено панталоните изглеждаха като крадени, но той открай време не можеше да намери точно своята мярка. Белите му обувки също леко смущаваха, обаче всичко това се компенсираше с баровската поза, характерна за него. Както обикновено седеше леко изпънат назад и гледаше небрежно към тавана. По едно време вдигна дясната си ръка без да продума. Личният му телохранител Бабаса веднага изтича със шише уиски Royal Salute и с кутия цигари бял Davidoff. Маджо дори не се обърна да го погледне. Изтегли бавно една цигара и бавно си я напъха в цигарето. Слугата услужливо му подаде огънче. Маджо дръпна блажено и издуха дима в посоката, в която гледаше.