— Закопани — наведе палец към земята Венци.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно. Запечатвам ги в найлонови пликове. Веднъж дори имах проблем след един голям порой. Водата изрови плик с десет хиляди долара.
— И къде е твоят Копенхаген?
— Е, това вече един господ знае! — намуси се старият тарикат, след което се надигна и учтиво ни напусна: — Извинявайте момчета, ама съм много уморен и отивам да спя.
С Венци си помълчахме достатъчно. Толкова, колкото могат да го правят приятели от детинство. Аз усещах какво мисли той и той усещаше какво мисля аз.
— Не го прави! Чука ми е истински приятел — погледна ме Венци.
— Той е идеалният обект — казах. — Ще го въртим на шиш, докато признае къде е неговият Копенхаген.
— Забрави за този разговор.
— Нямам такова намерение.
Венци, разбира се, не се съмняваше, че когато намисля нещо, трудно може да ме спре. Затова стана още по-настойчив.
— Направи ми услуга, остави човека на мира!
— Ти съвсем си се разпарцаливил — станах аз. Погледнах косо към бара и останах като гръмнат. Там стоеше удивителна жена и с вроден, неподправен финес разливаше коктейл в чашите на трима идиоти.
Глава XV
В първият момент реших, че жената зад бара е поредната курва. Гарваново-черната й коса се спускаше почти до кръста и в слабото й, почти кльощаво тяло се чувстваше някаква спотаена агресия. Когато се изправих до нея, с изненада установих колко съм бъркал. Лицето й имаше изключително правилни черти и маслинено-черните й очи излъчваха оная мекота, характерна единствено за децата. Беше по-висока от обичайния ръст, но това не ме смущаваше. Тялото й се спускаше отгоре надолу в абсолютно съразмерни пропорции, стоеше просто като излято. Веднага ми стана ясно, че не можеш да изпиеш коктейл направен от тази жена и да я забравиш. Нещо повече. Не можеш да я видиш на улицата и да я забравиш. Дори най-лошото — изобщо не можеш да я забравиш. Тя засядаше като кост в гърлото.
— Как си, колежке? — поздравих я аз. Обикновено никога не тръгвах към такива директни запознанства, без да попитам с кого си имам работа, но този път не издържах. Пък и Поли ни задължаваше да се обръщаме към всички с „колега“, за да свикваме.
— Ти да не си барман? — подсмихна се жената.
— На барман ли ти приличам? — побеснях аз. Държах на имиджа си и смятах, че всички трябва да знаят кой съм и какъв съм.
— Нарече ме колежка?! — усмихна се меко жената и гневът ми отмина като лятна буря.
— Колкото да се запознаем — ухилих се аз. Бях запленен от нейния чар и мекота. После кимнах към стаичките зад служебните помещения: — Баща ти как те пуска да стоиш до толкова късно на бара?
— Това не е баща ми — обърна се присмехулно тя към Чука. След това ме погледна право в очите и аз забелязах в нейните стаен смях: — Това е мъжът ми.
Останах като гръмнат не можех да си представя как такъв идиот като Чука живее с подобно момиче. Сигурно съм изглеждал доста странно, защото жената леко ме побутна:
— Желаеш ли нещо от бара?
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как се казваш?
— Мелания.
— Странно име.
— Кръстена съм на първата любов на баща ми. Иди при Венци, после ще дойда да си поговорим.
— Ти познаваш Венци?
— Познавам и теб.
Върнах се в сепарето и дълго наблюдавах как Венци губи на билярд. Играеше доста нескопосно. Явно днешният ден не беше от най-добрите за него. Когато най-сетне седна до мен ядосан, го попитах:
— Какво си разказал на Мелания за мен?
— Не всичко, но много — призна си той. — Всяка вечер кисна тук.
— Да не си влюбен?
— Не знам как да постъпя — отбягна отговора Венци. — Чука ми е един от най-добрите приятели.
— Как може Чук да ти е приятел? И да разрешава на момичето си да работи по никое време?
— Тя спи по цял ден. Чука я пуска вечерно време, за да си заработи парите.
Венци стана и отново отиде на билярдната маса. Изглежда този път играта му спореше, защото изобщо забрави за мен. Аз постоянно поглеждах към бара с надеждата Мелания най-после ще го напусне и ще се присъедини към нас и няколко пъти тя улавяше погледа ми. За мое съжаление посетителите не свършваха. Чука си беше направил добре сметката. Мелания ги привличаше като магнит.
— Какво става? — издърпах аз Венци от билярдната маса. — Тия пациенти докога ще киснат в заведението? Ако се наложи ще ги разгоня.
— Спокойно — наля ми питие той. — Всеки момент ще се изметат и Мелания ще дойде.
Моментът ми се стори цяла вечност, но в крайна сметка тя наистина седна в нашето сепаре. Говореше меко и провлачено, сякаш току що измисляше думите. С Венци се държеше изключително приятелски, както и той с нея. Но мен принуждаваше да бъда груб, дори брутален.