— Много ти е дълго името — подхвърлих й аз. — Кажи ми как ти казват близките?
— Мели — отвърна наперено тя.
— Не те ли е страх да седиш по това време на нощта сама с двама мъже? Любовникът ти да спи през три помещения?
— Не ме е страх. Аз си падам по бандити.
— Откъде разбра, че сме бандити? — изненадах се аз.
— Усещам ви. Само че вие сте от организираните.
— Какво?
— Предпочитам истинските — напевно започна разказа си Мели, подчертавайки всяка дума. — Те действат сами и поемат отговорност.
— Познавала ли си някого?
— Имала съм своето минало. Бях доста време любовница на Адем.
Каза го съвсем спокойно, без носталгия, но и без омраза. Адем беше легендарен гангстер от близкото минало. Хубавец от цигански произход, който работеше предимно с българи. Занимаваше се с наркотици. Наистина действаше като вълк-единак и дори в затвора зачитаха авторитета му. За мен беше цяло чудо как се е отървала от него.
— Хвалиш ли ми се с този циганин? — попитах я аз. Нещо в нея ме предизвикваше да й говоря все по-агресивно. — Да не би и ти да си циганка?
— И какво? Ще ме отхвърлиш ли, ако ти се предложа?
— Направо ще те изритам.
Веднага усетих, че не съм достатъчно убедителен. Това още повече ме ядоса. Наистина предпочитах блондинки, но Мелания изглеждаше като жена от друга планета.
— Какво правиш при този дърт Чук? — стоварих юмрук върху масата аз.
— Кротко, бе! — намеси се Венци, а Мели дори не помръдна:
— Търся спокойствие — разтегли за пореден път думите тя. — Адем беше красив и имаше пари, а сега е под земята. Вие живеете бързо и умирате бързо. Трябва ми такъв стар тарикат като Чука, на когото мога да разчитам. Дори да понатрупате някой лев — продължи наперено Мели. — Босовете ви могат да ви изхвърлят всеки момент. Пет пари не струвате.
Навън зората се прокрадваше между блоковете. Трябваше да ставаме. С просто око се виждаше, колко е влюбен Венци в Мелания. На мен също ми харесваше. Тръгнахме по улицата като двама мирни граждани, но още на първата пряка той ме спря:
— Сега разбра ли защо искам да убия Поли? Друг начин да спечеля такава жена като Мели — няма.
— Разбрах — прегърнах го аз. — И ще ти помогна.
Глава XVI
Офисът на СИК се пълнеше с бизнесмени всяка сутрин. Всички искаха протекции и съвместно участие. Това им даваше сигурност, независимо от предварително изчислените загуби. Поли водеше преговорите дълго и тягостно, но те имаха достатъчно търпение. Понякога седяха цял ден.
Поли беше забелязал, че Венци не се чувства много комфортно и го извика при себе си. Същият ден Бен Търпин се появи пред кабинета на изпълнителния директор с явното намерение да проси пари.
— Вървя надолу, братко — оплака му се той. — Дай едно рамо.
— Аз буквално затъвам — отблъсна го Венци. — Не мога да ти помогна.
Точно в този момент Поли реши сам да погледне кои са чакащите. Забеляза веднага Венци и го извика без да се съобразява с реда, по който бяха пристигнали бизнесмените. Двамата влязоха в кабинета му и се затвориха за дълго време.
По това време организацията се занимаваше активно с връщане на неизплатени дългове. Отначало взимаше трийсет процента и кредиторите бяха доволни. После мина на петдесет процента. Кредиторите си замълчаха недоволно, но нямаше какво да кажат. Накрая Поли отсече:
— Прибираме направо стоте процента. Те и без това са ги загубили вече.
Всъщност ние работехме на партия с полицаите. Преговорите вървяха кратко и делово. Появяваше се някакъв майор и искаше да разговаря със шефа на групата.
— К’во ще го правим тоя? — питаше той. Имаше предвид длъжника.
— Делим наполовина и аз забравям за неговата жалба против вас.
— Дадено! — съгласявахме се ние. — А какво ще стане, ако откажем?
— Ще пусна жалбата — отговаряше равнодушно офицерът.
Както и да е, този бизнес вървеше горе-долу добре и никой нямаше нищо против никого. Заедно с полицаите обирахме длъжниците и не давахме нищо на кредиторите.
Слънцето продължаваше да си свети през деня, а нощно време изгряваше луната. Животът вървеше добре, но не и за Венци.
— Какво искаш? — попита го Поли.
— Парички — заяви откровено Венци. — Закъсал съм яко.
— Не само ти си закъсал. Моето момче! След смъртта на Васил, хората не ни приемат сериозно и едва свързваме двата края.
— Как да ти вярвам като гледам улицата.
— Какво става на улицата?
— Женята държи всички наркотици. Без него никой не смее да продаде нито грам.