— Какъв е проблема? — почерпи го Маджо с бутилка уиски. Той имаше слабост към дебелака и разчиташе на него. Бе убеден, че когато ножът опре до кокала, бай Миле ще го забие без да му мигне окото.
— Карамански ходи по заведенията и навсякъде се заканва.
— И какво толкова плямпа?
— А бе не е много приятно.
— Не съм девица де… Слушам те! — подкани го Маджо.
— Казва, че ще те шиба — свенливо сведе глава бай Миле.
— Мислиш ли да направиш нещо по въпроса?
— Естествено. Само, че са много народ.
— И сигурно ще ти трябват спешни пари?
— Ще трябват — потвърди бай Миле. Той всъщност беше дошъл точно за това. За негово съжаление този път не улучи момента.
— Остави ме да помисля малко — излезе от стаята Маджо.
Карамански го комплексираше още от Унгария. Съзнаваше прекрасно, че трябва да се справи с него, за да продължи напред.
След микроинфаркта Маджо бързо възвърна формата си. Играеше редовно джитбол и скуош и отвреме навреме се посборваше с момчетата от охраната си. А тя вече беше доста внушителна. Движеше се с четири коли на две смени. Планът му обаче не включваше нито един от хората около него.
— Няма спешни пари, Милчо — върна се той при дебелака, който зяпна от изненада. Верен на себе си бай Миле се хвалеше навсякъде колко жизнено важен е за оцеляването на боса.
— Как така няма?
— Сам ще се справя — отпрати го Маджо. — Върви си гледай другата работа!
Вечерно време София беше все още слабо осветен и доста неуютен град. Четирите коли на Маджо паркираха пред кафене „Кимбо“ абсолютно необезпокоявани от полицията. Наскачаха единствено охранителите около Карамански.
— Спокойно — влезе в кафенето Маджо. — Кажи на момчетата си да мируват. Няма смисъл да се трепят. Ще се разправяме само аз и ти.
Карамански без съмнение притежаваше огромен артистичен талант. Не беше от най-смелите и Маджо го разбра още в Унгария. За сметка на това играеше прекрасно ролята на злодей, която всички приемаха като истинска. Създаваше впечатление на едър, здрав мъж, макар и разплут от разгулен живот.
— Да не искаш да се биеш с мен? — ухили се той на дребничкия Маджо.
— Позна.
Следващите събития се развиха сравнително бързо. Първо Маджо скочи върху Карамански и го събори. После Карамански успя да се изправи и хвана Маджо отзад. Може би смяташе, че до тук ще свърши всичко. Маджо обаче нямаше никакво намерение да се предава. Приложи му раменно хвърляне и го просна през масата. Тя се разцепи на две. Така ги завариха полицаите. Собственикът Кимбо се беше обадил навреме. Изглежда разбираше, че този път без полиция няма да се оправи.
Глава XIX
След този побой цената на Карамански рязко падна, а Маджо утвърди авторитета си на улицата. Всички отдавна го възприемаха като бос на босовете, обаче сега вече го уважаваха и като мъж. Саморазправата му с гребеца изненада мнозина. Дори самия Карамански. Той се покри в хотел „Хранков“ лишен от уважението на собствените си хора и усилено започна да замисля отмъщение.
На Маджо това му бе безпределно ясно. Двамата се познаваха твърде добре от много години. Всеки от тях играеше ту с белите, ту с черните фигури, което в общи линии нямаше никакво значение. Знаеха си ходовете, почти до края на партията. Маджо не се съмняваше нито за миг в реваншизма на Карамански. А Карамански усещаше нарастващата параноя на Маджо. Нямаше съмнение, че скоро щеше да бъде поръчан.
Всъщност Поли и бай Миле трябваше да разсъждават за две оферти по двеста хиляди марки. Едната оферта за Малкия Черешар, а той се пазеше много сериозно, така че и можеше да се приеме като покана за чисто самоубийство. Другата изглеждаше възможна. Колкото и да се пазеше, Карамански вече не беше същата фигура от близкото минало. Дори се смяташе за лесен обект. Влиянието му намаляваше всеки изминал ден, а както е известно в джунглата слабите и ранени животни падат първи.
Поли безпорно притежаваше силен характер и знаеше как да си гони целите. Отдавна смяташе да тества Женята, но го спря болестта на Маджо. Този път възнамеряваше да пусне него в действие. Щеше да прибере за себе си сто и седемдесет хиляди, да даде на Женята трийсет, а той на свой ред да ги разпредели между екипа си. Дотук всичко изглеждаше добре, но Поли прекрасно знаеше, че ще трябва да се бръкне с още десет хиляди марки за текущи разходи и после трябваше да премахне Женята. Не можеше да остане такъв важен свидетел жив. А това не му се нравеше. Изпитваше необяснима привързаност към дългото, нескопосно момче. Освен всичко друго Поли научи по свои канали, че поръчката е дублирана. Той имаше определени симпатии към бай Миле, макар в конкретния случай те да не вършеха никаква работа. Двеста хиляди марки си бяха добри пари. Стана му ясно едно — който успее първи, той ще ги спечели.