Бай Миле си беше бай Миле. Маргина не можеше да го понася и постоянно го пъдеше. Маджо не му обръщаше никакво внимание, не защото не го харесваше, а защото го познаваше прекрасно и знаеше, че няма кой друг да го вземе. Затова му вярваше безрезервно.
Къщата в Гърция представляваше двуетажна постройка с няколко спални на втория етаж, голяма дневна на първия и предверие със столове за чакащи.
Дебелакът обикновено прекарваше времето си с ръце в джобовете, шетайки навсякъде. Не го свърташе на едно място. Случи се така, че той първи посрещна Гоцев. Генералът обичаше да се дегизира и в първия момент бай Миле не го позна. Видя висок, представителен мъж с очила и брадичка катинарче, загледа го подозрително и чак тогава разтвори ръце:
— Ти дойде най-сетне, повелителю наш! — нахвърли се да го целува той.
Гоцев не обичаше фамилиарниченето и с ехидна усмивка го отблъсна.
— Какво правиш, момче?
— Екстра съм, повелителю!
— Как върви чакалъка с Цеца Величкович?
— Е, женен съм вече. Не посягам на чуждо.
— Браво — ухили се Гоцев. — Ние най-сетне да се видим у жена, а ти у приятели.
Бай Миле не разбра нищо от майтапа. Той изобщо трудно схващаше всичко извън специфичните си дейности — убийства, кюфтета, червено вино. Засмя се за компания на големия бос и в същия момент видя, задаващия се по пътеката Митко Бретона.
Глава XX
Стоил покани Митко Бретона в гръцката къща поради една основна причина — знаеше, че не си поплюва и че е единственият човек, на когото без да му пука ще се изправи срещу Големия Маргин. Всъщност Митко нямаше респект от никого. Неговите приятели от УБО му помогнаха да развие верига от казина в Унгария и той ги ръководеше доста успешно. Все още го залъгваха, че има проценти в петролната фирма, въпреки че в последно време не получаваше вече никакви дивиденти от нея. Стоил прибираше печалбата. Кълнеше се, че защитава интересите му, а в действителност ги предаваше. Интересуваше се изключително от себе си.
Стоил правеше голяма грешка. Той не подозираше колко много се е променил и поумнял Бретона. Може и да не знаеше за всички интриги, но познаваше механизма на интригантството в българските групировки. Не бе имал вземане-даване с Генерала, макар че двамата се бяха виждали. Пък и имаха достатъчно информация кой е единият и какъв е другия. Дегизировката на Гоцев изобщо не заблуди Митко.
— О, Генерале — провикна се към него той. — Какво си обрасъл като зъл пес около мъдете?
— Маджо ще ти обясни — засегна се генералът. Той не беше свикнал на такова отношение. За Митака обаче Маджо не представляваше нищо. Изненада се безкрайно много, когато разбра как е станал бос на босовете. Познаваше го от борбата и от „Магурата“ без да го смята за някаква съществена фигура.
— Я Маджо не го броим за човек — продължи на селския си диалект Митака. — Я него не съм го шибал, ебал съм шефа му Гената.
Бай Миле слушаше изумен разговора между митичния Генерал и слабо познатия му Бретон. Митака също познаваше бегло бай Миле още от иманярските му години, но нямаше никаква представа какви ги е вършил след това. За него той беше просто един смешен дебелак, почти карикатура.
— Не обиждай повелителя! — опита да се намеси бай Миле.
— Какво го обиждам, бе? — сопна е Бретона. — не виждаш ли, че това което жените носят между краката си, той го е окачил на устата си.
— Забранявам ти да му говориш така! — реши да се прави на страшилището от кръчмите бай Миле.
В същия момент получи страхотно кроше в лявата скула. Просна се на земята като прострян. Почти загуби съзнание. Митака го погледна пренебрежително и го подритна по задника, колкото да се увери, че е жив. Гоцев обаче се втурна да го свестява.
— Недей с лошо, мойто момче! — обърна се той вече по-кротко към Бретона. — Събрали сме се тук да се повеселим и да уточним някои неща.