Поли схвана веднага за какво става дума. Приседна на един от фотьойлите и се загледа в тавана.
— Има човек, има проблем! — каза сякаш на себе си той, после замислено потри брадичка: — Няма човек, няма проблем!
На Маджо повече не му трябваше. Върна се при Гоцев без да обърне никакво внимание на Митака. Бретона не се развълнува особено, изчака го да излезе и отегчено заяви на останалите.
— Кажете на вашия измислен шеф Маджо, че ще забравя за тази година изгнание в Унгария срещу пет милиона марки. На толкова съм си изчислил загубите.
След това се вдигна тежко от стола, пътьом подритна съвзелия се бай Миле и вече на вратата ехидно подметка:
— Тръгвам си момчета, много е скучно при вас.
Глава XXI
Докато босовете се криеха в Гърция, аз реших да приключа окончателно с дълга на двамата плешивци към Пепи Амигоса. Този път поех всичко в ръцете си. Станах рано един понеделник и попълних колекцията си от снимки с отвеждането на детето на по-едрия от съдружниците в детската градина. Албумът ми получи завършен вид. После с Венци и Никеца се уговорихме да атакуваме.
Плешивците се пазеха доста добре, но ние също имахме вече опит. Най-удачно изглеждаше да загащим единия от тях, когато изкарва колата си от гаража. Освен това знаехме колко уязвими са хората рано сутрин и как трудно реагират в необичайни ситуации. Венци не дойде на уговорената среща, но Никеца се появи. Бяхме научили в най-тънки подробности разписанието на съдружника с детето. Появихме се пред гаража точно когато онзи се канеше да извади колата. Нахлузихме маските и влязохме вътре.
— Не се стряскай — хванах му ръцете аз. Усещах, че мъжът е загубил ума и дума от страх, обаче това ни вършеше работа. Разчитахме именно на стреса.
— Какво искате момчета? — успя да сглоби с разтреперан глас изречение той. — Ако сте от някоя бригада, ще се разберем.
— Искам да ти покажа един албум — отвърнах му. През това време Никеца ме замести, за да мога да разгръщам страниците.
В първия момент плешивецът съвсем се обърка. След това постепенно започна да осъзнава за какво става дума. Накрая направо истеризира.
— За парите на Пепи Амигоса ли става дума?
— Може би най-големите пари, които си откраднал…
— Трудно ми е да ги извадя веднага.
— Направи поне вноска.
— Търсите ли нещо друго от нас?
— Ние не търсим нищо — избоботих с преправен глас. — Просто разглеждаме снимки.
— Кажете ми поне кои сте?
В моя план на действие имаше още една изненада. Всички бизнесменчета от калибъра на двамата плешивци отдавна бяха свикнали с „борците“, „боксьорите“, „каратистите“ и прочие. Психологически тези названия отдавна не въздействаха. Затова без да ми мигне окото изтърсих:
— Ние сме от фракция „Нови терористи“.
Сега вече човекът едва не припадна. Видимо загуби представа за ляво и дясно, за горе и долу, за ден и нощ. Увихме устата му с тиксо, сложихме му белезници и го завързахме за една тръба на парното. После му взехме ключовете за колата и гаража и го заключихме вътре.
Предварително бяхме разработили адвоката на двамата съдружници. Знаехме от Пепи, че именно той им дава акъл как да не върнат парите. Спрях колата близо до кантората около часа когато онзи си беше изпил кафето и потегляше с типичната за тази професия чанта нанякъде. Никеца изскочи с метален прът и го удари в свивката на десния крак. Адвокатът се сви от болка, обаче преди това Никеца успя да му прошепне в ухото:
— Никога повече не давай лоши съвети!
Следващата ни задача бе вторият съдружник. Него също бяхме проучили достатъчно добре.
Офисът на фирмата се намираше на третия етаж в една стара сграда. Състоеше се от кухня и хол. Външната врата на кооперацията се заключваше, но опитният крадец Никеца нямаше никакъв проблем да се покатери догоре. Хвърли вътре ръчна граната с отдавна изтекъл срок за годност. Изобщо не можеше да се отваря. Даде ни я Димата. В същото време аз се обадих от един уличен телефон. Звънях дълго, докато най-сетне вторият плешивец вдигна телефона.
— Следващия път ще получиш граната, която няма да остави следа от вас — изръмжах му аз. — Освен това иди освободи съдружника си от гаража, за да не се задуши. — След което затворих.
Пепи Амигоса ни звънна още същия ден вечерта. Двамата плешивци вече се бяха обадили, че още на другия ден започват да погасяват дълга си. Изглеждаше много доволен и ме покани да се видим във фитнеса, който посещаваше. Той никога не говореше за работа по телефона. Мен обаче ме интересуваше отсъствието на Венци. След дълго търсене го намерих:
— Защо не се яви на срещата? — попитах.