Денят ми започна трудно. Събудих се с мрачни предчувствия и докато минах през утринния тоалет си мислех най-лошото. После започнах да се подготвям за това, което ме очакваше. Първо обух дънките, след това навлякох пуловер и над тях шушляков панталон и шушляково яке с два големи джоба. Чак тогава сложих латексовите ръкавици. Те ми бяха нужни, за да разглобя пистолета „Макаров“ на части, да изтрия всяка една от тях, а след това и патроните. Не трябваше да има никакви отпечатъци. Аз не съществувах.
Идваше ред на резервното оръжие — револвера „Smith & Wesson“. Той нямаше как да откаже. Него също разглобих и почистих, за да не оставя следа от присъствието си. Едва тогава тръгнах. Вече знаех какво ми готви деня.
Разплата с Венци.
Късно вечерта паркирах далече от неговия блок. Скрих се в храстите и зачаках. Венци се върна след полунощ. Предварително бях вдигнал предпазителя, защото тишината издаваше всеки звук. Спря точно там, където очаквах. Известно време колата остана на мястото си, сякаш бе мъртва. После изненадващо се отвори дясната врата и от нея слезе Мелания.
Книга втора
„Открай време всички искат да заровят истината. Но тя винаги намира пролука. Понякога изригва като гейзер, друг път извира незабележимо и ни залива подобно планински поток. От истината няма къде да се избяга и тази книга е посветена на нея.“
Глава I
Гоцев не се чувстваше уютно в Гърция. Изпитваше известна привързаност към момчетата, но трудно търпеше простотията им. Все пак повече от живота си бе прекарал под маската на дипломат и то не къде да е, а в САЩ. Върна се в България и още на третия ден потърси среща с Дебелия Андро.
— Дай ни възможност да ядем бял хляб — примоли се той. По това време беше натрупал вече милиони долари, но въпреки това се чувстваше несигурен без протекцията на Луканката.
— Какъв бял хляб? Кажи си откровено, че става дума за пари — посрещна го този път доста хладно Дебелия.
— Не си прав, Андро! Тези хлапета аз ги създадох и имам отговорност към тях.
— Това изобщо не ме интересува.
— Как така?
— Стоях зад теб години, имаше пълни протекции и в един момент се забрави. Реши, че ти командваш парада.
— Грешиш, Андро — съвсем се смали Генерала. — Готов съм да минем под твоята шапка и да правим всичко, каквото наредиш.
Гоцев притежаваше изключителен актьорски талант. Благодарение на него се задържаше във високите етажи на властта или в подножието й близо петдесет години. Знаеше, че тези номера не минават пред Дебелия, но въпреки всичко реши да опита.
— Кажи ми поне един път, когато не съм изпълнявал това, което си поискал от мен?
— Не се лигави — отблъсна го Андро. — Не ти прилича. Този път смятам да те пенсионирам завинаги.
— Завинаги ли?
— Точно така. На всичко отгоре храненикът ти хич не ми харесва.
— Кой храненик?
— Маджо или както там го наричате.
— Момчето е добро, Андро.
— Приключихме разговора! — отпрати го Дебелия. — Поздрави семейството си от мен.
През следващите два дни Гоцев не можа да се докопа за втори път до Дебелия. Андро на свой ред знаеше, че Генерала го търси, обаче изчакваше удобния момент. Той обичаше да се държи като Господ, пък и в известен смисъл се смяташе за такъв. Играеше с огромни пари и на практика с всички енергийни ресурси на държавата. Беше най-довереният човек на Москва. Генералчета като Гоцев изобщо не му правеха впечатления. Смяташе ги за дребни наемници и пешки от големия шах. На третия ден великодушно разреши да го пуснат в кабинета му.
— Дълго те мислих — посрещна благо Генерала Дебелия Андро. — Познаваме се отдавна и реших да не те оставям в калта.
— Благодаря ти — едва не му целуна ръката Гоцев. Той умееше да се прави на по-тъп, отколкото беше и по такъв начин винаги печелеше благоволението на висшестоящите.
— Нека твоите босчета се върнат и продължат бизнеса с петрола. Условието ми е едно — да се скрият в миша дупка и да не им чувам имената.
— Ще стане.
— И още нещо — изгледа Дебелия под белите си вежди Гоцев и в типичния си стил се почеса по задника: — Искам седемдесет процента от печалбата.
Гоцев си даваше ясна сметка, че неговите момчета губят позиции всеки ден извън България. За бизнеса бе изключително важно да се чува кой къде се намира и какво прави. Улицата бързо забравяше бегълците и си намираше нови герои. Затова върна цялата група от Гърция още на другия ден, след като получи разрешение.
Базата на Маджо се намираше в хотел „Аякс“, под полите на Витоша. Държеше го Жоро Гюлето — бивш гюлетласкач. Изключително прост селянин, наследил четирийсет декара ниви по тия места, които постепенно се превръщаха в безценни. Първата му работа беше да продаде половината от тях и да спретне хотела, втората да го даде под наем на Младен за седем хиляди долара на месец. Маджо, разбира се, не плащаше нито цент. Това му беше абсолютно противопоказно. Той знаеше само да взима. Изненада се изключително, когато намери нови наематели след завръщането си.