— Какво си направил ти бе? — хвана за яката той Жоро Гюлето.
— Мислех, че никога няма да ви видя — смутено се оправда онзи.
— Нали съм ти наредил да не мислиш! Това не е работа за теб.
— Сгреших, шефе.
— Имаме ли да ти даваме нещо?
— Ами по седем хиляди долара на месец…
— Смятай дълга за изчистен и оттук нататък сме ти гости. Няма смисъл да броиш нито месеците, нито годините.
Първата задача на Маджо бе да събере акционерите на общо събрание. В заседателната зала насядаха Големия Маргин, Димата, Поли, Пашата Стоил и бай Миле. Настроението беше приповдигнато, тъй като вече си бяха вкъщи. От друга страна обаче нямаха никаква представа как ще се развиват в бизнеса.
— Вижте какво, момчета — изложи им фактическото положение на нещата Маджо без да се бави. — Всичко си остава за нас, но от петрола трябва да заделяме седемдесет процента за Андро.
— Колко? — скочиха другите.
— Чухте ме добре.
— А Генерала не ни ли защити? — подскочи Маргина.
— Прави каквото може човекът. Нали знаете колко трудно се рита срещу ръжен!
— Да еба мама му да еба мръсна, гадна, долна да еба! Мръсен педераст! — скочи Димата. — Не трябваше да се хващаме с Генерала, а направо с Дебелия.
Той наистина смяташе Гоцев за гей и според много от колегите си имаше известно право.
Глава II
Борбата е особен вид спорт. Тези, които побеждават на тепиха, не винаги са първи в живота. Световните и олимпийски шампиони достигаха своя връх в най-активната си възраст, а другите трупаха само злоба, комплекси и завист. Маджо беше точно от тях. Но той пък имаше друг талант. Умееше да ръководи и управлява.
Офисът му се намираше в центъра на София и представляваше непристъпна цитадела дори за съакционерите му. Никой от тези, които го посещаваха не можеше да паркира на по-малко от две преки. Съществуваше строг режим на проверка и той се обявяваше предварително. Десетина охранители претърсваха с металотърсач дори жените. Изтърбушваха им чантите, оглеждаха ги под полите, събуваха им панталоните. Маджо вежливо се извиняваше, но не отстъпваше от правилата.
Поли се появи в офиса една сутрин и се настани като всички други пациенти на наредените в коридора столове. Беше облечен както обикновено — с черните си дънки и мърлявото пуловерче. Огледа с любопитство насядалите около него бели якички, един през друг в по-скъпи костюми. Бизнесдамите направо го разсмяха. Бяха се накиприли като за модно ревю. Всички в коридора, приличащ повече на приемна в поликлиника, отколкото на бизнес-салон, очакваха от Маджо пари. За тях той беше господин Директорът. Големият бизнесмен и бъдещият собственик на Голяма международна банка, а Поли го знаеше просто като Маджо. Кирливо селянче от Силистра, станало по някаква случайност бос и отявлен измекяр на един ретрограден генерал.
От върха на аристократичното си потекло Поли гледаше с огромна насмешка целия цирк. В ранното си детство бе виждал подобна картинка пред кабинета на баща си, без да разбира за какво точно става дума. Сега знаеше, че цялото усърдие е за малко пари, за средни пари или за много пари. Учудваше го единствено факта, кой ги раздава. А ги раздаваше Маджо. Обаче си даваше ясна сметка, че в конкретния случай и той зависеше от него.
Към един часа през нощта момчетата от охраната се раздвижиха.
— Накъде сте тръгнали?
— Отиваме до KFC — отвърна на поносим английски един от тях.
— Купете порция пилешки крилца и за мен.
— Имаш ги — отвърна му някакъв младок, който очевидно го познаваше.
Охраната на Маджо се ползваше с особен статут. Беше абсолютно неприкосновена и стоеше в йерархията дори над останалите акционери. Когато му готвеха в ресторант двама души от охраната висяха през цялото време около готвача и следяха какво слага в тиганите, а след това задължително опитваха от храната. Към КРС се отнасяха по-либерално, тъй като от там на знаеха на кого продават пилешките си крилца. Въпреки това те също пристигаха на трапезата пред Маджо нахапани.
— Вие сте недосегаеми — внушаваше им Маджо. — Никой не може да ви обижда, нито да ви докосва.
Бяха му верни до смърт. Дълго време той се хранеше заедно с тях и им поръчваше от най-скъпите френски вина. Подиграваха му се, че харчи около две хиляди лева за обяд на своите гавази. Това не му правеше впечатление. Той знаеше какво прави. С времето Маджо изгради гвардия, каквато нямаше никой друг.