— Ще го убиеш и ще си сядаш на задника! Ние сме едно цяло и ти си част от нас! — побесня Маджо. После изведнъж се усети и отново върна конспиративния тон: — Глупости говорим, Поли. Ако всеки от нас си свърши добре работата, може и да се намерят пари!
На Поли повече не му трябваше. Напусна офиса без да се сбогува с никого.
Глава III
Отношенията между Маджо и Маргина бяха твърде сложни. Първият поддържаше връзките с Гоцев и изграждаше имидж на бизнесмен от европейска величина. Вторият обаче беше истинското лице на фирмата, страшилище за улицата и кошмар за полицаите. Всеки от двамата изпитваше респект от другия, но очевидно се обичаха. Всъщност Маджо държеше сделките с петрола, които носеха големи пари, но ги делеше с останалите акционери. Нямаше никаква официална длъжност. А Маргина се водеше президент на застрахователното дружество. И там командваше еднолично.
— Чуй ме сега, Маргин! — предупреждаваше го преди всяко общо събрание Маджо. — Може и да ти се поскарам пред другите, обаче трябва да ми пазиш авторитета. Тая пасмина се държи здраво само с единоначалие.
— Върши си работата — повдигаше равнодушно рамене Маргина. На него никой не можеше да му бъде началник. Знаеше го той, знаеха го и другите.
Димата не вярваше на никого от съдружниците си. Съзнаваше прекрасно, че са го приели във фирмата поради благоволението на Маджо, но никак не му се вярваше то да е вечно. Виждаше добрите качества в Маргина — смелостта, куражът, с който се изправяше срещу всяко предизвикателство и в известен смисъл доблестта му, но също не му се вярваше това да е вечно. На останалите не обръщаше никакво внимание. Всъщност Димата попадна в компанията предимно заради личните си качества. Въртеше с лекота невероятни интриги и в главата му винаги имаше поне две резервни комбинации за печелене на пари. Беше умен и находчив, което го правеше нужен. Но беше също така коварен и недоверчив, което го правеше опасен. Едноличната му фирма стана надзорник в застрахователната компания. Нито една сделка не можеше да мине без негово знание. Така получи пълен контрол над потока от пари, без да се води официално втори човек.
Сравнен с него Маргина изглеждаше като кротко и добро момче от провинцията. Това разбира се, не беше вярно. Маргина все още се изживяваше като бивш полицай, уважаваше реда и се отнасяше добронамерено към бившите си колеги. Никой не смееше да му поиска пари, обаче се случваше той сам да спре край някой патрул и да хвърли пачка долари:
— Да има за дечицата…
Офисът на застрахователната компания разполагаше с президентски кабинет, в който Маргина приемаше само официални гости. През другото време стоеше в общата стая на Поли и Димата и си убиваше времето с празни приказки. Всъщност голямата работа вършеше Поли. Другите спяха до обяд, прескачаха до офиса, колкото да напомнят, че са шефове, избираха си някоя приятна кръчма за следобеда и се връщаха привечер. Нямаха представа, че Поли записваше всеки техен разговор. Той се стремеше да знае всичко, което става във фирмата и наистина бе най-информиран от всички.
В един прекрасен ден на Поли му се наложи да излезе спешно. Маргина тъкмо беше дошъл на гости. Димата отваряше бутилка уиски. Поли бързаше, обаче не забрави да включи касетофончето. На другия ден чу следния разговор:
— Тоя за какво го държим тук? — подхвана Димата. — Като змия в пазва е.
— Недей така, Дима! — спря го Маргина. — Поли върши цялата работа.
— Не вярвам човек като него да бачка за толкова малко пари.
— Защо да са малко? Нали сме му дали наркотиците на улицата?
— От наркотиците се печели колкото за семки.
— Гледай си паничката Димчо. Престани да се вторачваш в чинията на другите.
— Като си толкова гявол, знаеш ли къде отиде Поли сега? — присви устни Димата. Той говореше бързо и енергично, сякаш искаше да каже всичко, което знае накуп.
— Нито знам, нито ме интересува.
— Отиде при Владо Фибъра.
— Фибъра е в Бразилия — изгледа го съмнително Маргина.
— Тук е мой човек! Както виждаш и ти не знаеш всичко! Фибъра беше странна фигура. Преди години го наричаха още Дъстин Хофман поради поразителната му прилика с американския актьор. Още преди това го знаеха като Владо Бореца, а всъщност беше сол—ташак на Жоро и го следваше неотлъчно. Митичният му образ се градеше върху едно измислено убийство.
След като Жоро излезе от затвора, двамата обикаляха денонощно софийските кръчми. Една нощ срещнаха в полутъмен подлез неколцина пияни мъже и Малкия Черешар се заяде с тях от скука. Искаше му се да се сбие с някого. Те обаче се оказаха корави копелета. Изобщо не се огънаха. Започнаха да го налагат яко, докато Фибъра подскачаше около тях като паяк. Жоро не беше от страхливите. Извади ножа си и преряза гърлото на единия от противниците си. Другите тутакси се разбягаха. В подлеза останаха само той и неговия лакей Владо Фибъра.