Генерала разсъждаваше просто и напълно логично. От една страна Маджо трябваше да получи урок, че проблемите никога не свършват. Едни хора си отиват, идват други с още по-големи интереси и така нататък. От друга страна Добрев все повече затъваше във взаимоотношения, на които би се зарадвал всеки опозиционен вестник. Дори другарите му от партията едва ли щяха да си затворят очите.
Така конците на марионетката всъщност оставаха в ръцете на Генерала и вече никой не се съмняваше с кого трябва да се съобразява.
В мрачен ноемврийски следобед в хотел „Аякс“ изненадващо се появи един офицер от Специализирания отряд за борба с тероризма. Същият, когото навремето, бяха ангажирали, за да нападнат офиса на ВИС и който избоде очите на Васко Илиев. Маджо и Димата не се изненадаха. Явно беше дошъл да проси пари. Нямаха намерение да му отказват, защото не се знаеше кога ще им потрябва отново.
— Ще пиеш една чашка, нали? — извади бутилка черно „Johnnie“ Димата.
— Махни тази мизерия, приятел! — ухили се офицерът и погледна към Маджо. — Дай едно шише от торбичката!
Това беше кодовото название на най-хубавото уиски „Royal Salute“, което наистина се продаваше в опаковка от малко чувалче. Маджо се позасмя на нахалството му, но въпреки това тръгна нагоре по стълбите към стаята си, където съхраняваше доста количества от същото уиски. То му беше любимото. Вече се канеше да слиза, когато чу невъобразима шумотевица във фоайето. Бегъл поглед му бе напълно достатъчен, за да разбере какво става. Баретите бяха нахлули в хотела.
Нареждането на тази акция дойде директно от министъра на вътрешните работи. Избраха ден, в който подкупеният офицер е в почивка и няма да може да предупреди приятелите си, но не подозираха неговото присъствие там. Изтръшкаха охраната за нула време. Навсякъде се търкаляха едри мъже, захлупени по очи. Маджо обаче имаше един изключително верен телохранител — Бабаса. Тежеше сто и седемдесет килограма и беше готов да даде живота си за него. За да му даде възможност да избяга, той се просна съмоотвержено на входа и колкото и да го ритаха баретите, преодоляването му стана трудно.
Макар че имаше време да избяга, Маджо предпочете да се скрие при Димата и при офицера от СОБТ. Все пак той беше командир на отряд и твърде вероятно повечето от баретите му бяха подчинени. Освен това получаваше достатъчно пари от организацията.
— Къде момчета? — изправи се пред маскираните чернодрешковци офицерът.
— Ти барета ли си бе, мама ти да еба? — стовари приклада си върху него един от тях. — Лягай веднага по очи!
Офицерът дори не се замисли. Просна се на земята като постлан. Маджо остана прав. Димата — също. Бяха се понаучили покрай Гоцев да се държат като босове и нямаха никакво намерение да се унижават. Баретите се нахвърлиха върху тях с цялата си ярост. Налагаха с прикладите където сварят. Първата им работа бе да смъкнат часовника на Маджо — „Ролекс“ за около седем хиляди долара. След това го извлачиха навън и го помъкнаха към душегубката. Димата видя какво става. Неговият часовник също беше „Ролекс“, но за двайсет хиляди долара. Той го затисна с длан и се хвана здраво за тръбата около бара. Баретите направо го смляха от бой. Така Маджо отиде в ареста, а Димата директно в болницата. Два часа по-късно Гоцев освободи Маджо. Дори го посрещна лично.
— Какво правите бе, момчета? — разтвори лицемерно ръце той. — Оставих ви за малко сами и пак сгафихте!
— Нали го няма вече Дебелия Андро? — погледна го подозрително Маджо. — Какви са тия работи?
— Отсега нататък аз ще се грижа за вас. Имайте ми доверие — потупа го успокоително по гърба генералът.
На другия ден офицерът строи на плаца всичките си подчинени. Мина един път по редицата отляво надясно, вглеждайки се във всяко от лицата. След това мина отдясно наляво и се изправи фронтално срещу тях.
— Бил ли си снощи на акция? — попита директно той първия.
— Не съм — отвърна му той.
— А ти? — обърна се към втория.
— Не съм.
Така стигна до последния и се оказа, че никой в нищо не е участвал. Офицерът прекрасно знаеше правилата. В протокола за излизане никога не се заявяваха поименно назначенията. Трябваше му време, за да намери предател. Искаше едно единствено име — на този, който е опердашил Маджо и му взел часовника.
След смъртта на Дебелия Андро ситуацията в държавата наистина се променяше. Той бе странен човек. Притежаваше ред качества, за които другите можеха само да мечтаят. Знаеше префектно една дузина езици и имаше огромни връзки в целия свят.
— Никога не съм бил комунист — твърдеше Андро. — Аз съм просто прагматик и когато се разбрах с руснаците, че ще пазя техните интереси, те естествено ми повярваха.