Много хора все още си мислят, че са спечелили словесните си двубои срещу него. В истински дебат това бе невъзможно. На кръглата маса Дебелия предварително се разбираше с бъдещия президент и пълен селяндур Желю Желев точно кога и как да го репликира. Имаше интерес да изглежда сломен от словото на домораслия философ. Във Великото народно събрание правеше същото, но този път с купения политик Стоян Ганев.
— По един месец съм репетирал реплики и дуплики с този мангал — хвалеше се той. — Той ме напада — аз се защитавам, след което всички са доволни, обаче не става нищо.
Андро се интересуваше изключително от парите. Боравеше с огромни суми. Раздаваше на групировките вместо да взима от тях и деликатно поддържаше мира. Ценеше мъжкарството на Жоро Илиев, без да подценява ума на Маджо. Ако беше останал жив, групировките никога нямаше да станат смъртни врагове. Нито пък можеше да се разрази вече по-късната война в СИК, Дебелия Андро разбираше от интриги повече от всеки друг. Всъщност на неговия популизъм може да се гледа като заиграване с цялата държава. Умееше да въвежда ред, когато трябва и да се прави на изключителен добряк при нужда. Ако популизмът се изучаваше в университета, сигурно щеше да бъде най-търсения професор.
Имаше навик да складира всичко в главата си. Феноменалната му памет позволяваше това. Наред с цитати от велики мислители, които му бяха нужни за политическите речи, той преспокойно боравеше с километрични банкови сметки и владееше в най-тънки подробности механизмите, по които се придвижват финансовите средства не само в България, а и в цяла Европа. Не остави нито една писмена следа, нито една цифра, нито едно изречение, Цял живот се подиграваше със съдбата и както става обикновено, накрая съдбата се подигра с него. Сега семейството му гладува, а в някоя банка по света отлежават огромни авоари.
Андро допусна само една грешка. От висотата на огромния си интелект и на стабилното си социално положение той подцени дребните риби. И те го убиха.
Глава VIII
Карамански приличаше донякъде на панаирджийските човечета „Иванчо—изправанчо“. Колкото и да го тъпчеха винаги се изправяше на крака. Кокаинът също го държеше в постоянна кондиция и го караше да се чувства поне с двайсет сантиметра по-висок и четиридесет сантиметра по-широк в раменете, макар че не можеше да му се отрече комбинативния и бърз ум. От убежището си в хотел „Хранков“ той внимателно наблюдаваше какво става.
Жоро не се намесваше в събитията. Опитваше се да съхрани империята на брат си. Слухът за побоя над Маджо бързо се разчу и авторитетът му стремително слезе към нулата. За Карамански това вече беше знак да се развихри.
Първата му работа бе да зариби един полковник от МВР. Назначи го уж като началник на охраната си, но всъщност му трябваше да го оттървава, ако случайно го спрат патрули някъде из провинцията. До такава степен придоби влияние над него, че дори го научи да смърка кокаин. Вилнееше из цялата страна. Намерението да създаде своя застрахователна компания отдавна зрееше у него. Нарече я „Корона Инс“. Искаше да забие първия пирон в ковчега на групировките така, както не го бе правил никой преди него. Откри офис в центъра на родния град на братята Илиеви. Надписът „Корона Инс“ цъфна на пъпа на Кюстендил. Извика поп за водосвет и накара полковника лично да пререже лентата.
Още същия следобед Карамански отпраши за родния си град Дупница. Там колеше и бесеше старият приятел на Жоро от затвора, Златистия. Сега Жоро го беше отлъчил от ВИС, защото не допусна офиса им в града. Когато СИК отвори офис, Златистия нахлу в него преби представителя и се изпика върху гърба му.
— Няма ВИС, няма СИК…тук има само „Злати Инс“ — репчеше се навсякъде той. — Никой друг не може да се разпорежда в Дупница!
На Карамански не му пукаше от никакви златисти, цветисти и всякакви други местни герои. До вечерта откри офис на „Корона Инс“ и в Дупница. Имаше водосвет естествено, а полковникът отново сряза лентата. После цялата група се почерпи яко с кокаин и уиски.
Колкото и да беше куражлия, Златистия все пак имаше страха на Карамански. Не посмя да се изправи очи в очи с него. Сипеше закани по всички заведения, но не предприемаше нищо.
— Носят се слухове, че оня се кани да те разсипе? — предупреди шефа си полковникът.
— Кой бе? — подскочи Карамански.
— Някакъв златист…
Това бе напълно достатъчно за Карамански. Нахлу в къщата на Златистия с цялата си дрогирана банда и започна жестоко да го налага. Изненадата дойде от майката на Злати, която се втурна да защитава като лъвица сина си. Биеше се смело и самоотвержено. Накрая се докопа до телефона и повика полиция. Пред къщата се струпаха три градски патрулки. Арестуваха Карамански и хората му, след което безцеремонно ги натикаха в ареста. Там прекараха нощта. На другата сутрин пред полицията ги очакваше полковникът. Той единствен се беше оттървал. Като видя какво става, просто избяга с колата.