— За какво ти плащам? — седна намръщен до него Карамански.
— Нямаше как — повдигна безпомощно рамене полковникът. — Лошото е, че има нещо още по-лошо…
— Казвай!
— Разбили са ти офиса в Дупница.
— Ще го убия т’ва копеле!
— Има по-лошо от най-лошото…
Този път Карамански наистина се издненада. Потри слепоочията си и втренчено изгледа полковника.
— Запалили са ти офиса в Кюстендил. Изгорял е напълно — едва намери смелост да му каже полковникът.
Прибраха се в София в изключително мрачно настроение. През целия път си разменяха бутилка уиски, а за мезе шмъркаха кокаин. Минаха информативно през офиса в Люлин—3, но там нямаше никой. Сетне отново излязоха на околовръстното. Карамански се държеше, обаче полковникът беше новобранец в кокаина и вече не знаеше на кой свят се намира. Всички коли наоколо ги дразнеха.
— Давай по-бързо — подвикваха те постоянно на шофьора. — Минавай го тоя селяндур, майната им на катаджиите!
Някъде около Филиповци застигнаха военен камион. В каросерията му се возеха петнайсетина войничета. Движеше се бавно и тромаво, а на всичко отгоре не даваше път.
Полковникът изпитваше неясна вина за снощната случка. По принцип да наемеш офицер от МВР означаваше да си хвърлиш парите на вятъра. Повечето бяха страхливи и изключително алчни. Интересуваше ги най-вече софрата. Полковникът обаче искаше да се задържи по-дълго в „Корона Инс“ и реши да извади пистолет, за да сплаши шофьора на камиона отпред. Войничетата откровено започнаха да му се подиграват. Изобщо не го взеха насериозно. Дори един от тях му показа среден пръст.
— Стреляй, ше им еба майката! — развика се бесен Карамански. — Стреляй бе, тъпак!
Полковникът съвсем вече не знаеше кое е ляво и кое е дясно. Без да му мигне окото изпразни целия пълнител по камиона. Един от куршумите проби резервоара, а последният го одраска и от искрата камионът избухна в пламъци. След което се блъсна в идващ отсреща трактор. Войничетата изгоряха като факла.
Карамански се покри още същата вечер. Полковникът не остана с него. Отиде в Министерството на вътрешните работи и се предаде. Разказа на военния следовател случката открай докрай. Повярваха му напълно. Виждаха го, че все още е пиян и дрогиран. Изчакаха го да изветрее и го вкараха при министъра.
— Заслужаваш да те застрелям, полковник! — посрещна го студено той.
— Виноват, господин министър!
— Слушай ме сега внимателно! Военен камион се е сблъскал пред очите ви с трактор и се е запалил. Ясно ли ти е?
— Ясно — отвърна смаян полковникът.
Той нямаше откъде да знае, че въпросът вече бе обсъждан на най-високо ниво. Съображенията бяха чисто политически. Нито едно правителство не можеше да остане на власт, ако се разбере, че полковник от полицията стреля по военен камион и избива четиринайсет войничета, заедно с техния офицер.
Откриха Карамански без никакви усилия. Той отново беше нашмъркан и се излежаваше във фоайето на хотел „Хранков“. Министърът го посрещна абсолютно безцеремонно.
— Да не си продумал за снощния случай, кретен такъв! — развика се той. — Видял си катастрофа и си хукнал да помагаш.
— Така си беше — ухили се нагло Карамански.
— Имаш късмет, глупав тарикат! Отърва кожата. Но ако чуя една дума, смятай се за мъртъв!
Следствието по странната катастрофа започна веднага и още на третия ден затъна до гуша във взаимно изключващи се хипотези. Прехвърляха го от прокурор на прокурор, докато се забрави. Единственото оцеляло войниче изчезна някъде в чужбина и до ден днешен никой не го знае къде е.
Така наречената разследваща журналистика също даде своя принос, за да не се разбере истината. Излязоха всевъзможни версии, една от друга по-фантастични. Тъй като МВР засекрети всички данни, а те черпеха информация предимно оттам, този път глупостите им надминаха всичко писано досега. В един от най-тиражните вестници излезе дори информация, че произшествието е заснето от спътник.
Десетина години по-късно военният прокурор Николай Колев, който първи пое делото, бе застрелян пред дома си с пълна мрежа продукти в ръка. Човекът се връщаше от пазар.