Глава IX
Когато видях Венци с автомат пред входа си и реших да го застрелям и на другата вечер Мелания слезе изненадващо от колата му, вече бях убеден, че живота ми ще се промени коренно. Тя навярно беше заключила кафенето и до един час трябваше да се върне, за да легне при мъжа си. Все още бях бесен, но си давах сметка, че Мелания е свидетел. Макар и долнопробна курва, не ми се искаше да убивам невинен човек. Всъщност какво и беше невинното? Нали точно заради нея загубих най-добрия си приятел.
След известно време двамата наистина отново излязоха. Венци я качи на колата си отново, очевидно, за да я върне у тях.
Прибра се след петнайсетина минути, паркира и спокойно тръгна към входа. Там го причаках аз. Извих мълниеносно ръката му, опрях пистолета в хълбока и дръпнах предпазителя. Шумът от метала отекна в нощта като звън на камбана.
Венци беше смело момче и носеше душа на престъпник. Изобщо не се уплаши. Реагира съвсем спокойно, дори с безразличие. Стресна се леко едва, когато чу гласа ми:
— Тръгвай пред мен!
— Защо не ме застреляш тук?
— Не е твоя работа — поведох го аз по тъмните улички. Вече минаваше три часа след полунощ. Всичко в мен бушуваше и нямах никакво намерение да му простя. Просто се чудех къде точно да му тегля куршума. Венци продължаваше да се държи спокойно, но когато навлязохме в пустата градинка усетих, че нещо в него трепна. Той знаеше, че съм изключително импулсивен. В определени моменти от мен можеше да се очаква всичко, дори неща, за които по-късно щях да съжалявам. За всеки случай реших да го изведа на по-светло място, където щеше да ми бъде по-трудно да го застрелям. Опитвах се по всякакъв начин да укротя гнева си. Той обаче не стихваше. След градинката влязохме в двора на училището. Тук с Венци бяхме играли футбол като деца, бяхме гонили момичетата, бяхме преминавали от клас в клас и винаги заедно.
— Помниш ли даскала по физическо? — подхвърли ми той през рамо.
— Върви напред и не се обяснявай — подпрях го още по-силно с пистолета аз.
Вече наистина нямах представа какво точно правя и къде отиваме. Венци трябваше да си получи заслуженото. Мина през ума, че най-малкото, което заслужава е да бъде унижен. Да му кажа всичко, каквото мисля за него, а той да слуша виновно, с наведена глава. И чак след това да дръпна спусъка.
Подминахме двора на училището. Пресякохме уличката и влязахме в двора на близката детска градина, в която се бяхме запознали с Венци като петгодишни хлапаци. До оградата имаше дървена къщичка, построена още в годините на нашето детство. Натиках го вътре, за да не ни видят случайно минаващите хора на вече поразбудилата се София.
— Седни! — бутнах го на едната пейка, а сам се настаних на отсрещната. Беше толкова тясно, че нямаше къде да ми избяга. — Имаш ли да ми кажеш нещо? — започнах да си играя с пистолета аз. Въртях го на показалеца си и внимателно наблюдавах Венци. Той не обели и дума, което още повече ме ядоса. — Имаш ли да ми кажеш нещо? — повторих аз.
— Прави каквото си намислил…
Познавах добре психологията на жертвите и въпреки, че Венци наистина не беше от страхливите, прекрасно усещах, че блъфира. Навярно предполагаше, че гневът ми е отминал и едва ли ще го застрелям.
— Ще те оставя жив — насочих за миг пистолета към него, — но преди това ще те гръмна в коляното, за да те осакатя.
Този път Венци наистина се стресна. Знаеше, че това е напълно възможно.
— А ти имаш ли да ми казваш нещо? — отмести се леко встрани той.
— Какво по-точно? Примерно това, че ме чакаше с автомата пред входа ли?
— Ти изчука приятелката ми.
— Тя не ти е никаква приятелка, а пълен боклук.
— Боклук, ама мой.
— Като е толкова твоя, какво прави сега в леглото на оня Чук? Пък и нали Чука ти беше приятел, защо му взимаш жената? Дали ще сме един, двама или петима, за мен няма никакво значение. Знаеш, че не съм я изнасилил.
Този път Венци замълча и най-сетне сведе глава. Беше му криво, но на мен изобщо не ми пукаше.
— Освен това за малко да провалиш акцията по връщането на парите на Амигоса — продължих безмилостно аз. — Остави ни да се оправяме сами с Никеца.
— Нали сте свършили работа — повдигна равнодушно рамене той.
Очаквах да се защитава, но изглежда не се чувстваше виновен.
— И това ли ми е наказанието? Да ми треснеш гаджето?
Не му отвърнах нищо. Венци изненадващо се раздвижи, изпъна гръб и замени мълчанието си с поток от думи:
— Помниш ли Андрейчо с откъснатите ръце? Той беше твой приятел и аз се запознах с него покрай теб. Колко пъти си му пращал пари в Австралия?
Въпросът му дойде като гръм от ясно небе и аз само повдигнах рамене.