— Николко. А аз му пращам всеки месец, макар че печеля много по-малко от теб — разстри слепоочията си Венци. — Какво стана с Марин и Илиян, крадците които охранявахме едно време? Ти ли нареди да ги начупят като клечки за зъби и да им вземат парите?
Нямаше какво да му отговоря.
— С колко от нашите бивши съученици и приятели в квартала говориш? С тези, които сме играли като деца и които са нашето минало? И защо ощави и тях и бащите им?
— Защото са боклуци.
— Симо ние не сме боклуци, така ли? Понеже сме в групировките.
— Не съжалявам за нито един от тези пикльовци — обадих се най-сетне аз. — Ние с теб сме случайно в този квартал, а те всичките са деца на високопоставени комунисти, който приватизираха държавата. А ти помниш ли как като деца ни се подиграваха, защото на тях им носеха скъпи играчки и дрехи от чужбина, а ние ходехме като хъшове? Това помниш ли го? И сега същите тези фанфарони си направиха фирми, карат супер скъпи коли и се държат отново като господари. Щавел съм ги и ще ги щавя докато съм жив. Нямам намерение да поздравявам нито един от тях.
Венци отново се отпусна и за пореден път млъкна. Аз обаче отново побеснях.
— Ти не взимаше ли процент от ощавените? — развиках се. — Не взимаше ли процент от Марин и Илиян? Не взимаше ли процент от всичко каквото съм правел?
— Взимах — кимна Венци. — Но ти не знаеш нещо много важно — след това им връщах моя процент до стотинка.
— Значи не стига дето искаш да ме разстреляш заради една курва, ами си ме предавал през цялото време? — съвсем се разбеснях аз. — Всявам страх у тези хора, за да мога да ги доя, пък ти през същото време им се подмазваш. Да не би да искаш да влезеш в някоя от техните комунистически фирми? Това ли е мечтата ти? Или пък си се научил да играеш на два фронта? Чакаш да видиш кой ще оцелее и се закачаш за него?
— Довърши си работата? — небрежно посочи пистолета Венци.
— Коя работа? — дръпнах се аз.
— Да ме застреляш.
— Ще го направя, когато реша.
— Никога няма да го направиш.
— Защо?
— Защото съм ти единствения приятел. Следващите една две минути в къщичката се възцари гробовна тишина. Не обичах да разигравам театър. Обикновено бях откровен докрай. Но този път се направих на развълнуван. Захвърлих пистолета и с Венци си стиснахме ръцете. Сетне се прегърнахме. Той съвсем искрено, аз фалшиво.
Тръгнах си сам за вкъщи. Вървях спокойно по безлюдните улички, но в мен вреше и кипеше. Изобщо не бях простил на Венци. В един момент просто си помислих, че той може да влезе в бъдещите ми планове. Трябваше ми смел и решителен човек, който да ми е верен до гроб. А Венци беше точно такъв. Сантименталните глупости за детството и ощавените приятели изобщо не ме трогнаха. Ядосваше ме нахалството на бившия ми приятел, както и наглостта му да ми наговори всичките тези неща. Най-мразех да атакуват съвестта ми. Освен това щом се намират хора, които се осмеляват да се оплакват от мен, значи не съм си свършил работата добре. Заблуждавал съм се, че съм се издигнал достатъчно, за да не смеят дори и пред себе си да споменат името ми. Никога не се криех от истината. Не се скрих и сега.
Дадох си ясна сметка, че има един път към върха. Трябваше да стана още по-брутален и жесток.
Глава X
На другия ден на сутринта се облякох с подобаващите дрехи и окачих всички ланци, гривни и подобни дрънкулки. Не ги обичах, но ги носех понякога. Те бяха част от играта. После извадих от гаража колата си за специални случаи — едно сребристо БМВ 7 и след половин час паркирах пред зала „Диана“. Намерих стария си треньор Гъза същия какъвто го оставих. „Доносниците нямат възраст!“ — мина ми през ума. Треньорските му похвати не бяха се променили.
Просто беше сменил терминологията. На нас ни казваше: „Тренирайте за да станете герои на социалистическия труд!“, сега убеждаваше младите момчета с лозунга: „Тренирайте, за да станете достойни бизнесмени! Виждате, че всичко е в ръцете на борците!“
— О, как си? — лицемерно ми се зарадва той. Мразеше ме повече, отколкото го мразех аз, но нямаше какво друго да стори. — Елате момчета да ви запозная с един голям мъж! — развика се Гъза. — Левент и половина, ама стана такъв, защото тренираше! От мене тръгна.
— Така е — потвърдих присмехулно аз. Истината беше, че Гъза не само не ми помогна, но ми съсипа и кариерата. После се отделихме на неговата треньорска пейчица и Гъза тутакси започна да се оплаква:
— Да знаеш, Жоро, че спорта е в окаяно състояние! Стана много по-мизерно отколкото, когато тръгнахме. Нуждая се от спонсори, братче! Направи нещо по въпроса!
— Какво ти трябва?