— Защо не тренираш вече? — попита по едно време момичето.
Чудех се какво да й отговоря. Беше съвсем очевидно защо не тренирам.
— С много злато си се накичил? — простодушие се опита да поддържа разговора Ася.
Нямаше как да й обясня, че това е част от униформата, затова отново си замълчах. Освен това говорех по навик на жаргон, пък и се страхувах да не изтърся някоя простотия. И все пак накрая не издържах.
Малко преди да спрем пред нейния вход, по навик попитах:
— Нямате ли някой крадец във вашия квартал, да го ощавим?
— Какво? — погледна ме изумено Ася.
— Ами … — размахах ръце аз. Очевидно думите не ми вършеха никаква работа и се опитвах да се оправдая с жестове.
— Има един… много лош… — погледна ме нажалено Ася. — Постоянно мъчи малките котенца.
Така завърши първата ни среща.
Глава XI
Вечерта наистина отидох на срещата със Серафим. Кафенето се оказа някакъв смотан трафопост с покер-машини, билярди и други играчки за начинаещи престъпници. Той веднага скочи, готов да тръгне. Върнах го на мястото му и седнах до него. В тези среди винаги е било много важно околните да разберат, че зад теб седи мощна организация. Видът ми съвсем ясно подсказваше към кои принадлежа. Паркираната отпред кола — също. Респектът към борците по онова време бе изключителен.
После със Серафим обиколихме нощна София и се спряхме на един от най-луксозните ресторанти. Вътре ни посрещнаха, както бяха свикнали да слугуват на хора от нашата групировка.
— Какво ще пожелае, младият господин? — обърна се сервитьорът към Серафим и той на секундата си глътна езика. Никога не бяха го наричали така. Нито пък бе виждал подобна обстановка.
— Ами не знам точно, обърка се момчето.
— Остави на мен — успокоих го аз. Изчаках да мине смущението му и деликатно започнах да го разпитвам: — От какво семейство си?
— Нито бедно, нито богато. Най-обикновено.
— Искаш ли нещо специално от живота?
— Амиии… нищо особено. Но ме е яд да гледам, такива като мен в скъпи коли и с много пари. Момичетата ме харесват. Излизат по един път с мен и като разберат, че джоба ми е празен, вече дават заето.
— Какво крадеш?
— Нищо — повдигна рамене Серафим. Доби такъв невинен вид, че чак ме разсмя.
— Слушай, хлапе! — тупнах го по рамото аз. — Викам те за работа и тя е престъпна. Имаш ли куража да се изправиш лице в лице срещу такива като теб и да я вършиш?
— Не съм опитвал — погледна ме със сините си очи Серафим и аз веднага усетих, че това е човека, който ми трябва. — Но мисля, че ще се справя!
Излязохме от ресторанта след десет часа. Обиколихме още веднъж центъра на София и някъде около „Мария Луиза“ ми хрумна как точно да го изпробвам. По онова време левът се срутваше неудържимо, чейнч-бюрата работеха денонощно и всички бързаха да си обменят левовете в долари. Пред едно от тях, забелязах голяма опашка. Спрях от другата страна на улицата и погледнах към Серафим:
— Искам да си набележиш един и да го ограбиш.
— Нямаш проблем — отвори вратата на колата той и без да се бави пресече улицата.
Наблюдавах внимателно всяко негово действие. Избра най-правилното място, далеч от обсега на камерата. Не привличаше внимание и на пръв поглед не пречеше на никого. После огледах опашката. Имаше всякакви хора, но вниманието ми привлече възрастен човек с вид на клошар. Без съмнение той беше най-удобен за атакуване. Серафим обаче избра мъжа пред него. Беше елегантен, около четиридесетгодишен с дипломатическо куфарче в ръка. Изчака го да си обмени парите, тръгна редом с него под най-ярките светлини на булеварда и за моя изненада, внезапно опря пистолет в слепоочието му. Онзи веднага му даде куфарчето си, след което бръкна в джоба на пардесюто и му връчи някакви банкноти. Серафим сви в първата пряка със завидно хладнокръвие и докато онзи викаше полиция, обиколи квартала, мина покрай трамвайната спирка и влезе в колата.
— Действаш безразсъдно — нахоках го аз. — Трябваше да го издебнеш в някоя тъмна уличка. Колко пари ти даде?
— Десет марки.
— Трябваше да тръгнеш със стареца зад него. Гледаш го смотан, но във всички случаи е реститут с много пари.
— Взех куфарчето.
— Какво има в него?
— Не знам — отвори го хлапакът.
Изненадата наистина беше огромна. Вътре се търкаляха ябълка и вестник.
— Нещо да ми кажеш? — подсмихвах се аз. — И откъде този пистолет? Трябваше да знам за него.
— Той е газов.
— Друг път не ми се прави на престъпник—любител. Нещата, за които те наемам не са толкова наивни.
— Исках да ти направя впечатление — погледна ме извинително Серафим.