— Този път ще те убия! — свих юмрук аз.
— Счупи ми ръката — изпъна китката си тя. Знаех, че позира, но вече бях толкова бесен, че строших клетъчния телефон в пода. Трябваше някъде да си излея гнева.
Взех Ася почти в движение, качих я на колата и тръгнахме да се прибираме. Тя веднага забеляза, че съм в отвратително настроение и кротко си замълча. Малко преди да спрем пред дома й, ме помоли за телефона.
— Искам да се обадя на нашите. Нямам ключ.
Едва тогава изтрезнях. Нямах никакъв отговор. Не можех да и обясня нищо от това, което стана във вътрешните помещения на кафенето.
Глава XIII
Бизнесът с крадени коли се развиваше все по-успешно. Дори когато се разхождах по улицата, инстиктивно изчислявах луксозните лимузини в пари. БМВ 3—ка вървеше между шест и осем хиляди марки. Петицата стигаше десет—дванайсет хиляди, а седмицата можеше да бъде продадена дори до двайсет хиляди. От мерцедесите най-евтина беше Е класа — седем—осем хиляди марки. 8—класата спокойно заминаваше за 15 хиляди, за Е 500 Чочоне се намираха купувачи, готови да дадат двайсет хиляди, но рекордът биеше мерцедесът 600 SEL, който пласирахме между двайсет и пет и трийсет хиляди марки. От джиповете вървяха предимно Mitsubishi Pajero обикновено по петнайсет хиляди.
В нашия квартал живееше един дърт комунист, собственик на стабилна фирма от масовата приватизация. Държеше в двора си изключително апетитен мерцедес 8—класа. Всеки ден минавахме покрай двора с Венци и колата ни бодеше очите, сякаш сама казваше: „Откраднете ме!“ Мерцедесът беше паркиран почти незащитен зад телена ограда под балкона на кооперацията. Единствената истинска преграда се оказаха два свирепи ротвайлера, които собственикът пускаше вечер свободно из двора.
— К’во ще правим с тия кучета? — попитах аз Венци.
— Остави ги на мен — отвърна ми той.
Нямах нищо против, защото аз обичах животните и не ми даваше сърце да посегна дори на такива зли песове, каквито бяха ротвайлерите. На Венци обаче не му пукаше. Направи топчета от кайма с карфички и още на другия ден им ги подхвърли. Кучетата мигновено се нахвърлиха върху тях. На следващия ден вече ги нямаше.
През нощта разпределихме задачите по следния начин. Двамата гепачи прескочиха оградата и влязоха в двора, където спокойно започнаха да декодират блокиращата система на мерцедеса. Всъщност те бяха доста поизхабени и наплашени и затова носеха със себе си плоско шише с уиски, от което отпиваха за кураж. Венци застана пред къщата, покрай телената ограда, а аз заех мястото си в началото на улицата, за да следя за случайни патрулки. По това време те рядко минаваха по малките улици, но този път за беда се появиха. Забелязаха ме веднага. Нямаше как да сигнализирам на Венци, затова изчаках да ме подминат и пронизително му подсвирнах с уста. Той веднага се омете. В движение успя да предпупреди гепачите и единият от тях мигновено прескочи оградата от другата страна. Другият обаче по неизвестни причини се забави. Най-вероятно се уплаши до вцепеняване. Все пак също прекочи оградата, но откъм улицата. Ченгетата бяха четири нахъсани млади момчета и го хванаха без никакви усилия.
Гепачите се ползваха с особен статут в престъпния свят. Мадамите им се разхождаха денонощно из София в двуместни спортни коли и харчеха парите им както им скимне. Почти всяка от тях поддържаше по някой любовник—манекен, докато техните законни или полузаконни мъже крадяха автомобили, за да ги поддържат. На практика за тях не оставаше нищо друго освен риска да отнесат куршум или побой, както се случи и сега. Ченгетата направо щяха да разкъсат гепача, когото заловиха. Повалиха го с юмруци на земята и започнаха да го ритат. Нямаха милост.
— Оставете момчето, — приближих се към тях. — Ще вземете да го убиете!
— Ти пък какъв си? — нахвърлиха се върху мен.
— Приятел съм.
— Значи крадете заедно? Ще те приберем с него.
— Откъде накъде? Това, че се познаваме не означава нищо.
— Какво искаш тогава?
— Искам да се разберем.
При всички акции имах навика да нося голяма сума пари. Предвиждах всякакви ситуации и исках да съм подготвен. В случая имах три хиляди марки, закарфичени с безопасна игла под пуловера.
— Трябва да имаш солидно основание, за да защитаваш този юнак! — изрепчи се най-старшият от тях.
— Ето го основанието — извадих аз парите и му ги подадох. Можех да мина и с по-малко, но исках проблема да се реши колкото се може по-скоро.
Така и стана. Вдигнах гепача от земята, обаче полицайчетата ме спряха.
— Какво още искате? — озъбих им се.