— Предлагам ти да работим заедно — отвърна им техният говорител. — В квартала има доста коли за крадене и ако се разберем, ще ви правим отцепление.
— Защо смятате, че ще се съглася?
— Защото работиш без знанието на шефовете си.
— Откъде сте сигурни?
— Твоите босове са във връзка с нашите началници. Ако знаеха, че тази вечер ще крадете тук, в никакъв случай нямаше да ни пратят да патрулираме. Закачете отново катинара както си беше, за да не личи влизането с взлом.
— После?
— После ще поддържаме връзка. Вие ще знаете кога сме на смяна, останалото от нас.
Перспективата да работя с ченгета хич не ме привличаше. До един бяха продажни копелета, служители на дявола. Не можеше да им се вярва за нищо. Все пак реших да ги използвам поне за кражбата на този Мерцедес и на още две-три коли от квартала, колкото да напреднем. Венци също се появи отнякъде и в сравнително добро настроение всички си запътихме към къщите си. Бяхме доволни, ако не от друго, то поне от начина, по който ни се размина. Разделихме се на тролейбусната спирка. Венци сигурно тръгна да разказва на Мелания как е преминала акцията и защо този ден няма да и връчи поредната сума мангизи. Беше обсебен до такава степен от нея, че търчеше към кафенето, като малко дете към майка си. Аз се прибрах у дома и легнах веднага да спя. Имах лош сън. Тази нощ обаче заспах почти веднага, затова много се ядосах, когато ме разбуди настойчиво натиснатия звънец на външната врата. „Господи… — помислих си, — оная курва сигурно пак е казала на Венци за свирката, която ми направи!“ Заредих пистолета и внимателно се приближих към вратата. За огромна изненада видях през шпионката посинялото лице на Крейзи.
— Какво правиш тук? — отворих му аз.
— Измръзнал съм, братко, пусни ме да вляза — примоли се той. — Едва дочаках първите трамваи.
Беше облечен почти лятно посред зима и трепереше като лист хартия на вятър. Направих му чай. Трябваха му повече от петнайсет минути докато се освести и да започне да обяснява присъствието си по-смислено.
— Славчо ме изгони от ресторанта, след като не можах да ви удържа и го хванахте на калъп с келнерката.
— Съжалявам, Крейзи! — не успях да удържа смеха си аз. Познавах му всичките пинизи още от времето, когато се опитваше да ме оттърве от войниклъка. — И къде отиде?
— Прати ме в казино „Рич“, отпред, на портала. Да пазя колите на баровците.
— Пак не е лошо!
— В ресторанта си бях екстра. Топличко, уютничко, запознаваш се с добри хора. А в казиното идват само сикаджии.
— Да, ама правят оборот.
— Пука ми за оборота. Славчо ми нареди да влизат само с костюми и вратовръзки, а те пристигат по къси гащи и маратонки. Обадя ли се, винаги ми отвъртат по някой шамар.
— Правят го, за да те постоплят.
— Топлят ме те… добре че се намират и балами, на които вземам пари, уж да им пазя колите. Ама и там стана беля.
— Каква беля бе, Крейзи?
— Едни ми дадоха десет марки и аз нали съм вечно, гладен отърчах да си купя сандвич. Напуснах си поста така да се каже…
— И?
— Като се върнах не забелязах нищо особено, обаче след един час ония излязоха и ми викат: „Къде ни е колата?“ Какво да им кажа? Накъдето и да гледам колата я нямаше.
— Сериозно? — не успях да сдържа този път смеха си аз.
— Съвсем сериозно.
— И ти какво направи?
— Върнах им десетте марки.
— Браво на теб.
— Браво, ама Славчо ме изгони и от „Рич“.
— И какво ядеш?
— Абе за ядене, не съм останал гладен. Имам си едно прозорче в „Олимп“ и си крада пиленца, кокошчици, туй онуй… Кеш пари ми трябват братко!
— За какво?
— Братовчедката забременя, няма как да платя аборта.
— Толкова ли не можеш да изкараш някой лев?
— Изкарвам понякога. Чукам разни педерасти в „Олимп“ и в „Рич“. Сега обаче и този бизнес пресъхна.
— Ето ти двеста и петдесет лева — връчих му сумата аз. Беше ми дошъл до гуша с неговите дивотии и измислени драми. Все пак реших да се възползвам от случая и да науча нещо ново около „Олимп“. — Какво става около Славчо? — попитах.
— Абе прибра изцяло за себе си ресторант „Харпун“ на морето. Уж бяха партия с Маргина и другите там, а пък той не допусна никого.
— Не може да бъде!
— Може. Маджо веднага се обади и нареди да не го закачат.
— Значи се е залепил за големия бос?
— Като гербова марка — погледна ме предано Крейзи, прибра алчно парите и се измъкна навън.
Глава XIV
Наближаваше Нова година и както винаги Поли организира цялото тържество. Колкото и да беше скръндзав, той винаги настояваше да празнуваме заедно. Този път избра Банско. Всички знаехме, че тържеството ще протече като селска сватба — с петдесет грама ракия, половинка червено вино и една шопска салата, но никой не смееше да откаже.