След като прескочи дванайсетият час, Поли изненадващо стана и тръгна по редицата на своите хора с пликове в ръка. Никой, никога не бе очаквал подаръци от него, затова зяпнахме като шарани. Повечето от момчетата бяха минали през всички перипетии през годините, но с пари разполагахме само аз и Венци, защото въртяхме отделен бизнес. Другите буквално умираха от глад.
— Никой не трябва да знае какво има в пликчето на другия! — обяви Поли. — Освен за пръстена. Аз съм го получил, когато сключих сделка с дявола и сега всеки от вас става частица от мен.
Пръстенът наистина беше красив. Златен, с имитация на змийска кожа и брилянт вместо змийско око. Освен него Поли беше сложил в повечето от пликовете по сто долара. Единствено в моя плик имаше триста. Това изобщо не ме задоволяваше, защото делът за мен и Никеца от върнатите пари на Амигоса изчислявахме на осемдесет хиляди долара.
Новата година започна лошо за двама ни с Венци. Колите за крадене намаляваха пък и пазара се стесняваше с всеки изминал ден. На всичко отгоре Поли ни извика в дискотеката си „Алкатрас“ и още на входа се засякохме със Женята.
— С вас ли трябва да работя? — огледа ни презрително той.
— И на нас не ни е много приятно — отвърнах му аз. Не можех да го понасям, както и той мен. — Ако искаш да предложим на Поли всеки да върши работа поотделно.
— Той ще каже — мина напред Женята и ме поведе към служебното сепаре.
Поли рядко пиеше, но този път се беше олял доста с хубава финландска водка. Гледаше ни втренчено, сякаш ни вижда за първи път. Зениците му бяха почти изчезнали от приглушената светлина, обаче излъчването му си беше същото. Мощно и неотразимо. Нямахме представа за какво ни вика, обаче знаехме за новото му гадже. Той не беше от женкарите и може би за първи път се реши да завъди толкова красиво и актуално момиче. Беше манекенка от най-известните в момента и наистина изглеждаше забележително.
— Стана беля, момчета — започна завалено Поли. — Знаете за гаджето ми, но нали съм с скръндза, не му купих мобилен телефон. Обаждам се у тях — няма я. Обаждам се в модната агенция — няма я. В един момент ми звъни джиесемчето и кой мислите, че е отсреща? Кой мислите?
— Откъде да знаем — отвърна му Женята.
— Оня кретен… Чопара. Върнал се от Германия, забърсал гаджето и го отвел в Гърция. „Чопара съм — съобщава ми нагло той. — Не търси повече момичето, ние сме влюбени! Цамбуркаме се в Егейско море.“ „А как мислиш да се прибереш?“ — питам го аз. „Ако си умен няма да ни закачаш“ — отвръща ми той. „ОК — казвам му. — Само че от този миг дори до тоалетната трябва да ходиш с охрана!“ Такива ми ти работи…
— Искаш ли да му отрежем кура? — скочи Женята.
— Много е близо до властта. — вече съвсем пиян го спря Поли. — Опердашете го така, че да забрави за ебане докато е жив.
Всъщност Чопара и манекенката вече се бяха прибрали в България и нашата задача беше да ги намерим. Женята изглеждаше крайно недоволен.
— Пак трябва да се занимавам с глупости, — промърмори той. — Не стига дето не вървят наркотиците напоследък, ами сега трябва да си губя времето заради някаква побъркана курва.
Ние не отвърнахме нищо, защото знаехме, че Женята веднага ще ни изкльопа пред Поли. Замълчахме си и още същата вечер тримата се заложихме пред неговата кооперация с шапките и ролки тапети в ръце. От тях болеше най-много, пък и не оставяха никакви белези. Очаквахме да видим ферарито му и планът ни в общи линии изглеждаше съвсем елементарен. Смятахмве да го смъкнем от колата и да го пребием. Ферари обаче нямаше. Не се появи нито на втория ден, нито на третия. Наоколо се въртяха пет-шест момчета с шапки като нас, в които веднага разпознахме колеги от ВИС.
— За какво сте тук? — попита ги Женята. Не се обичахме, но нямахме никакво намерение да се трепем за нищо.
— За Чопара — отвърна техния водач. — Пак е чукал гаджето на Любо футболиста.
— И ние сме за Чопара — признах аз.
Поли беше адски стиснат. Не ни обеща нито лев за акцията. Женята се опита да обясни, че това е част от работата ни като членове на организацията, но и самият той не бе доволен. Междувременно разказа цялата история около Поли и гаджето му.
— Няколко пъти съм бил с него, когато я изпраща вкъщи — размаха ръце Женята. — Дава и по петстотин лева и най-невинно пита ще й стигне ли половин бон?
— Не може да бъде! — възкликнах аз. По това време парите бяха изключително евтини, приблизително около два долара и половина.
— Знаеш ли какво е направил Чопара? Първо измислил някаква модна агенция — после привикал мадамата и веднага й връчил клетъчен телефон. Казал й че е служебен, за да могат да я намират винаги навсякъде и по всяко време. И оная гъска се хванала.