— Кво правиш тук? — попитах го.
— Охрана съм — дръпна се притеснително той.
— Сериозно ли говориш?
— Освен това съм портиер.
— Я, гледай ти? Друго?
— Шофьор съм на шефа.
— Друго?
— Действам като салонен управител.
— И колко ти плащат?
— 200 лева.
— Ти си луд бе! — шляпнах го зад врата аз. — Айде щом си салонен управител ми намери едно място и ни доведи шефа! Ние сме дошли при него.
— Не мога — скри се страхливо Крейзи зад бюфета. — Не ми дават да мърдам от тук!
Заведението наистина беше пълно само с тузари. Единствените свободни, три места забелязахме на една кръгла маса в дъното. На другите три седяха баровци в елегантни черни костюми и отпиваха аперитива си. Насочихме се натам.
— Не ви ли се танцува, момчета? — надвеси се над тях застрашително Никеца. Златният му ланец увисна над главите им като клуп на бесило.
— Ние сме адвокати — отвърнаха кой знае защо тези. — Не танцуваме.
— Маргарита Хранова пее. Трябва да ви се танцува — настоя Никеца. Във всички други заведения поканата за танц от хора като нас веднага издухваше присъстващите на масата. Явно тези тузари не познаваха жаргона.
— Танцува ви се — събори им питиетата Никеца и чак тогава костюмарите го разбраха. Изчезнаха за секунди.
Настанихме се на техните места, на се оказа че няма сервитьори, които да ни обслужат. Подобно нещо ни се случваше изключително рядко. В нашите заведения си потрошваха краката, за да ни угаждат.
— Намеси се, тъпак! — махнах с ръка на Крейзи.
— Не мога — повдигна безпомощно рамене той. Този жест беше достатъчен за Никеца да побеснее напълно. Дори двамата с Венци не можахме да го спрем. Мина като вихър през целия ресторант и заби страхотен юмрук на Крейзи.
— Развали ни цялата вечер — разкрещя се той. — Ти си виновен за всичко!
Изблъскахме Крейзи встрани и влязохме разярени в сервизните помещения. Очаквахме да видим всичко, само не и голата действителност. Всъщност тя беше полугола. Славчо стоеше прав със смъкнати гащи, а една от сервитьорките старателно му правеше свирка. Лимонадата буквално се ужаси като ни видя. Загуби ума и дума. Момичето обаче изобщо не ни обърна внимание, довърши си работата и едва тогава излезе.
Пазеше си хляба милата.
Глава V
Славчо Лимонадата минаваше за голям артист. Сменяше настроенията светкавично и използваше различни състояния, докато намери най-точното и според него най-правилното за момента. След като го набарахме в сервизните помещения първо разигра страх, сетне гняв и накрая се спря на надменност.
— Какво искате момчета? — изправи се той. — Аз съм съдружник на Малкия Маргин, не можете да ме пипнете.
Всъщност говореше само на мен, защото аз единствено знаех точно как стоят нещата. Пък и се познавахме. Другите двама изобщо не му бяха известни.
— Спокойно! — хванах го под ръка. Той обичаше йерархията и една баданарка не му беше излишна. Издърпах го настрани и отпратих Венци и Никеца да си пият питиетата на вече освободената маса. — Искаме да продаваме кокаин в твоето заведение.
— Кокаин! — зяпна Славчо. — Ти знаеш ли какви хора идват тука?
— Каквито и да идват, до един обичат дрогата. Не се притеснявай!
— Няма да стане тая работа — тръгна към канцеларията си ресторантьорът. Веднага се сетих, че ще се свърже с Малкия Маргин по телефона. Аз тогава вече имах мобифон и го изпреварих.
Обясних цялата ситуация на Маргина, без да споменавам нищо за кокаина. Оставих най-важното за финала:
— Ще има далавера и за теб — казах му аз. — А най-вероятно ще вземеш и дял от ресторанта.
— Става — съгласи се той.
Следващите десетина минути се забавлявах да гледам как Венци и Никеца си пият питието и нагло оглеждат дамите в ресторанта. Славчо се появи по-кротък от агънце. Изглежда Малкия Маргин го беше отрязал от корен.
— Съгласен съм, момчета! — угоднически ме заведе той до масата на моите хора. — Не е лошо да ме осведомявате отвреме навреме какво става.
— Седни и почерпи! — покани го Венци.
— Не ми давай акъл.
Лимонадата се настани край нас и смени настроението. Първо се направи на сериозен бизнесмен.
— Я ми кажете, момчета за какво ми е този стикер отвън щом можете да ме работите както си искате? Нали си плащам застраховката?
— Да, ама не плащаш за охрана — засмях се аз. Този пиниз Поли го беше измислил. Застраховката покриваше щети, нанесени от други, а ние можехме да влизаме и да правим каквото си искаме, ако заведението нямаше договор с някоя от нашите охранителни фирми.