— Абе, маце! — тупна Килията по гърба Женята. Той се обръщаше така към всеки. — Дай да се напием и да изкараме по някой лев. Който е дошъл при мен в Люлин, никога не си е тръгвал празен.
— Значи няма наши коли в твоите гаражи? — намръщи се Женята.
Всъщност истинските крадци бяхме аз и той. Само дето Женята не знаеше за мен, а аз знаех за него.
— Гарантирам ти — тупна се в гърдите Килията. — Гледай що блокове са наоколо и всичките са мои. Доя магазинерите като крави. Защо са ми вашите коли?
Килията разбира се, лъжеше. Той наистина си чешеше крастата с измисления си автосалон, но също покрадваше хубавите коли из Люлин и ги продаваше с пренабити номера. Иначе беше човек на живота. Подушваше печено прасенце с лимонче в муцунката от сто километра. Обожаваше трапеза със зимна туршия и ракийка на масата.
— Килията нещо се дърви! — натопи го още с влизането при Поли Женята. Така и не можа да си преодолее курвенския характер.
— Не говори глупости — спрях го аз. — Много си е добър човекът и няма нищо общо с тази работа. — Смятах да продължа защитата, но в точно този момент от Унгария се обади Бретона.
— Какво става, бе, братчето ми? — развика се той. — Откога закачаш съдружниците ми?
— Никого не закачам — опита се да го успокои Поли. — Просто зададохме на Килията няколко въпроса.
— Ела тук да се разберем! Остави приятеля ми на мира!
— ОК — съгласи се Поли.
Затвори телефона и ни изгледа последователно с най-тежкия си поглед. Мълча известно време, после започна да разлиства някакво тефтерче. Накрая смразяващо се вторачи в нас.
— Имам много насрещни влизания с Митко — каза ни той. — Няма да ида до Унгария, защото може и да не се върна. Ще идете вие. Вас той няма за какво да ви убива.
След това вдигна телефона и когато Бретона му се обади, възможно най-кратко му съобщи:
— Ще пратя едни мои хора, братчето ми. А ти извикай твоя човек, Килията, да се разберат очи в очи!
Още същия ден с Женята си резервирахме билети до Будапеща. Не бях се обаждал нито на приятелката си Ася, нито на Серафим. Дори Нова година карах без тях. Това беше част от стратегията ми да ги подчиня напълно. Извиках Серафим в едно заведение, за което знаехме само двамата.
— Ще си купиш един чук около седемстотин грама — наредих му. — Докато отсъстваме с Женята, неговите наркодилъри ще загубят всякаква ориентация. Искам да строшиш на всички колената.
Той не ме попита нито защо, нито пък поиска съвет как да го направи. Беше толкова изгладнял, че можех да му поръчам да се изкачи на Еверест. А истинската ми цел се изразяваше в едно единствено изречение — просто исках да сваля Женята на земята и да го принудя да работи с мен.
Килията отказа летенето. Не толкова защото се страхуваше от самолети, колкото от любовта си към дълги пътувания в автомобил. Дори ни посрещна на аерогарата с неговия джип Mitsubishi Pajero. Закара ни в казиното на Бретона, където вече ни очакваха безплатни жетони за игра.
— Стига си ни размотавал — изръмжа Женята. Той се изживяваше като шефа на групата, изпратен нарочно от Поли. — Води ни при оня!
— Митака, току що стана и още се къпе — отправда се Килията. — Не е удобно някак си.
— Удобно е — избута го към асансьорите Женята. Качихме се на последния етаж и влязохме наистина в директорски апартамент. От двете страни на коридора се бяха наредили дузина безцветни руснаци, с които Килията дружески се разцелува.
— К’ви са тия, бе? — изненада се Женята.
— Охраната на Митака — разпери ръце Килията. После от банята излезе самият Бретон. Наистина се беше къпал и все още мокрото му мускулесто тяло бе обгърнато с хавлия. Погледна ни мрачно и ни покани да седнем.
Познавах бате Митко отдавна, още от борбата. Той също изпитваше симпатия към мен, но сега хич не ми се зарадва.
— Защо го мъчите моя Кили? — обърна се той към нас — Какво толкова е направил?
— Никой не може да ограбва организацията — зае важна поза Женята. Наистина се беше взел насериозно и аз много си боях, че ако се сбият с Митака трябва да взема страна.