— Ти чу ли нещо? — обърна се Маджо към мен.
— Каза още, че си плъх.
— Е, аз винаги съм твърдял, че в дадена ситуация може да си мишок и в това няма нищо лошо — усмихна се благо босът. През цялото време Поли застрашително мълчеше. Цялото му поведение излъчваше напрежение.
Маджо изпуши цигарата си, пъхна нова в цигарето. И все още в добро настроение се обърна към Женята:
— Какви хора бяха там?
— Ами най-различни балкански и руски разбойници.
— По-точно?
— По-точно какво да ти ги изброявам — обърка се Женята и тогава се намесих аз. Знаех имената на всички, както и кой къде се намира в йерархията.
— Умно момче — погледна ме внимателно Маджо. Отпи глътка уиски и продължи въпроса си като разтегляше отчетливо думите: — Поръчаха ли ви да ме убиете?
— Нищо подобно — подскочи като ужилен Женята.
— А ти, какво ще кажеш? — обърна се отново към мен Маджо.
— Ние не сме убийци.
— Правилно… наистина си умно момче. В нашата организация няма убийци!
Междувременно келнерите взеха празните чинии и ни сервираха кафе с минерална вода. Поли дори не го погледна. Маджо продължаваше да отпива от уискито си, макар че вече не изглеждаше толкова благ. Присви устни и злобно просъска:
— Пратиха ли потеря по мен? — надвеси се над мен той.
— Всичко е наред — отвърнах аз.
— Умно момче — за трети път ме изгледа Маджо. — Питаха ли ви за навиците ми?
— И да ни бяха питали, ние не ги знаем.
— Умно момче — поклати глава Маджо.
После се облегна в ъгъла на сепарето, доста по-спокоен, дръпна от цигарата си и за последен път вдигна чашата. Поли продължаваше да мълчи. Сервитьорите се въртяха като оси около нас и не смееха дори да ни погледнат.
— Сигурно сте много уморени, момчета? — загаси най-сетне цигарата си Маджо. Идвате отдалеко и сте свършили добра работа. Благодаря ви много.
После извади две пачки по пет хиляди марки, увити в ластик и ни ги подаде. Напусна заведението преди нас.
Прибрахме се с колата на Поли. Настроението му изведнъж се подобри и той съвсем приятелски ни стисна ръцете.
— Здравата го наплашихте този плъх! Дори да бяхме се уговорили, нямаше да стане толкова добре.
— Горе-долу му казахме истината — осмели се да сглоби две-три думи Женята.
— Абе, каква истина! Митака никога няма да ни прости, обаче е такъв заклет селянин, че иска да се върне в България. А нашата цел е да го държим надалеч.
След това внезапно сви в горичката около семинарията, спря колата и в типично свой стил ни нареди:
— Слизайте! Докато ви нямаше тука стана голяма беля.
— Каква беля? — смръщи чело Женята.
— Някой ти е потрошил с чук дилърите.
— Не може да бъде?
— Не само, че може, ами всички едва мърдат. Женята буквално се стопи пред очите ми. На мен ми нямаше нищо, защото знаех за какво става дума. Поли се разходи нагоре—надолу пред нас с ръце в джобовете, потърка замислено брадичка и чак тогава съобщи последната неприятна вест:
— Един кретен от Радомир ми обяви война, казва се Никодим. Предполагам, че това е негова работа. — После отново тръгна към колата и преди да влезе, рязко се обърна към нас: — Не предполагам, сигурен съм!
Глава XX
Поли имаше един приятел от Радомир Юлиан, когото всички по неизвестни причини наричаха Зорката. Познаваха се още от Германия. Там му беше помагал в убийствата и след това двамата, доколкото се знаеше, са лежали заедно в затвора.
Зорката командваше целия район на Радомир и работеше предимно с катаджиите. За него не беше никакъв проблем да регистрира каквато и да е крадена кола. Пренабиваше номерата съвсем небрежно, защото беше купил полицаите до един. Повечето от големите софийски гангстери именно затова караха коли с пернишки номера.
Зорката приличаше на дружески шарж — малко човече с голяма глава. Обичаше да се застоява вечерно време по кръчмите и да се прави на велик, но без съмнение владееше целия регион.
— Аз съм осигурил автомобилния парк на СИК! — хвалеше се той. — Без мен те са нищо.
— Кажи му на тоя да млъкне, че все ще се намери кой да му отреже динята, дето я има за глава — караше се Маджо на Поли.
Поли обаче защитаваше приятеля си — определено имаше слабост към него.
— Остави го нека си плямпа. И без друго не му плащаме нищо.
Точно по това време организацията реши да контролира централизирано дрогата. Районът на Перник и Радомир се оказа изключително апетитен. Миньорите вземаха добри заплати, а синовете им нямаха никаква работа. Животът на всички протичаше между две квартални кръчми, овъргалян в кал от кюмюр и сажди. Хероинът наистина им беше единственото спасение. Точно тогава обаче от Германия се завърна стар мошеник и върл враг на Поли — Никодим. Навремето Зорката работеше за него. Помагаше му в кражбите на автомобили и го покриваше, когато се наложи. Никодим го смяташе за свой слуга. На практика, той го беше наследил от Поли.