— Пратил си ми бандата на Женята — заговори му съвсем открито той. — Още един път ти казвам, че никога няма да проговоря.
— Говориш ми глупости — отпрати го Поли — Сигурно Никодим те е надушил.
На Зорката моментално му стана ясно всичко. Още същата вечер се прибра в Радомир. Остави жена си и децата вкъщи, а самият той свика всичките си приятели, доколкото ги имаше, в най-големия ресторант. Събра ги около себе си и нареди на келнерите да сервират на всеки каквото поиска. След това ритуално се обърна към оркестъра:
— Свирете любимите ми песни! Тази вечер си правя панахида!
Оркестрантите знаеха какво обича. Подредиха репертоара така, че и камък да заплаче. Малко преди да приключат, Зорката без никаква изненада забеляза, че приятелите му са го напуснали и той е заобиколен от дебилите на Женята. Всеки един от тях изстреля по един куршум в него. Така заслужиха по хиляда марки на човек. Напуснаха заведението без да бързат. Дори към София се придвижиха спазвайки правилника за движение и в най-добро настроение.
Седмица подир това оздравелият Никодим внезапно се разболя отново. Лекарите се чудеха какво става с него, с изключение на един, който много добре знаеше да брои парите на Поли. Тези, които получи, му бяха напълно достатъчни, за да го изпише в ковчег. Всички разбраха, че Поли не признава приятелство и е готов да убива наред. Страхът от него прерастна в ужас. Моите момчета ме напуснаха вкупом. Идиотите на Женята се покриха. Ние с него останахме в организацията по различни причини. Женята не можеше да преодолее робската си психика, а аз огромните си амбиции.
Глава XXI
Момчетата от моята бригада се разбягаха за по-малко от месец. До този момент всеки от тях гледаше на Поли като на закрилник. Заедно бяхме изградили ВИС—2, после направихме СИК и накрая за награда той им даде по един пръстен и сто долара. Въпреки това го обичаха и уважаваха. Уплашиха се, след като започна да избива безмилостно дори приятелите си. Момчетата много обичаха Зорката. Той правеше безброй услуги, без да намеква за пари. Регистрираше крадените коли, осигуряваше дефицитни стоки, грижеше се за всичко около техния бит. Нямаха никакво обяснение за жестокостта на Поли. За неговата прогресираща параноя знаехме единствено аз и Женята.
Двама—трима от моите хора станаха набързо предани християни. Скриха се в софийските храмове, където се молеха денонощно Господ да им опрости греховете, а през останалото време продаваха свещи. Други се затвориха в къщите си. Страхуваха се да излязат дори на тротоара. Поръчваха си такси до съседния магазин. Венци и останалите се прехвърлиха без да ни казват нищо в по-меки групировки. Станаха крадци на автомобили за „Аполо“. Всичко градено с толкова много усилия през годините, се разпадна за миг. Поли обаче не мирясваше.
— Намерете ги и им вземете пръстените — извика ни той в офиса си двамата с Женята. — Тези копелета нарушиха договора. Скъсаха пъпната връв.
И ние наистина тръгнахме по домовете им да събираме ритуалните пръстени. Никой не се опъна. Изсипахме ги на бюрото на Поли и аз съвсем сериозно попитах:
— Какво правим отсега нататък?
— Общо събрание в правешкия мотел „Шатрата“ — отвърна ми той без да ме погледне. — След това побутна предварително подготвен списък на хора към Женята и тихо му нареди: — Събирай ги!
Поли не прояви никакъв интерес към най-верните си хора, които бе прокудил. Подхвърли ни мимоходом да доведем всички кучета, с които разполагаме. Повечето от тях бяха дребни бандити и селски шмекери. Използвахме ги епизодично, но не се числяха към организацията. Натоварих част от тях на колите и в уречения час пристигнахве в Правец. Полицейски патрулки бяха отцепили целия район. Пазеха ни верноподанически, сякаш бяхме част от държавната машина.
— Заповядайте, господа — посочваха ни полицаите къде да паркираме и ни отправяха към бившата заседателна зала на Комунистическата партия.
Нямах представа какво става, докато не видях Женята. Той беше с шикозен бял костюм, в който изглеждаше по-смешен, ако си носеше потурите. Селянията му течеше отвсякъде. Още повече се шашнах, когато влязох в залата. Вътре се бяха настанили близо триста бандюги от цялата страна. Познавах по едрите риби от тях, а другите нямаше откъде да зная. Изненадах се, че изобщо имат някакви отношения с Поли. Софийското представителство обаче ми беше известно горе—долу добре. Бях пердашил част от тях за дребни прегрешения, без дори да подозирам, боса седеше и зад тях. Направи ми впечатление, че Поли не се появяваше от никъде.