— Господа бандити — изправи се на трибуната Женята и явно зачете написана от друг реч. — Тук сме се събрали двеста осемдесет и осем души от всички краища на страната. Правим го, за да демонстрираме на тези, които се съмняват, че Дежурния разполага с мощна организация. — „Дежурния“ беше кодовото название на Поли. Никой не смееше да спомене името му.
Залата съвсем се смълча, притихна в предчувствие за нещо съдбовно. Женята се наслади на властта си и уверено продължи:
— Знам, че между вас има поне двайсетина доносници. Дори мога да ги посоча, но няма да го направя. Нека да предадат на групировките към които принадлежат и на полицията с каква сила разполага Дежурния.
Събирането започна да прилича все повече на партийно събрание. Провинциалните бандюги тип „наяли се и подстригали се“ зяпнаха като риби на сухо. Слушаха глупостите на Женята като директиви спуснати от едновремешното политбюро.
— Идеята е следната — завърши патетично той. — Всички ние, дето сме се събрали тука, отиваме и помагаме на този, който има проблеми.
— А какво ще правим полицията и баретите? — обади се някакъв софийски гамен. Беше подставено лице на Поли и задачата му се изчерпваше с този абсолютно тъп въпрос.
— Наши са! — отвърна грандомански Женята. — Нямате грижи! Искам само да правите нещата с финес — махна микрофона той. След което с две ръце симулира слагане на маска и ръкавици.
— Друго има ли? — попита някой от бунаците.
— Има — върна отново микрофона Женята. — Тези дни ще бъде създадена нова партия „Напред България“. Настоявам да заведете всички ваши хора под строй да гласуват за нея. Самият Тодор Живков ще я подкрепи. Въобще не си въобразявайте, че е забравен.
В един момент той все пак приключи с глупостите си и в типично комсомолски стил попита:
— Има ли въпроси?
— Има — подскочи веднага някакъв селски тарикат. — Разбрах всичко, само не знам кой е Дежурния?
След него наскочиха други провинциални герои със същия въпрос. Те също не знаеха кой е Дежурния. Женята се оплете като пиле в кълчища. Тогава на трибуната изскочи личният шофьор на Поли, когото всички наричахме Къдравия. Беше интелигентно, умно и тактично момче.
— Спокойно, колеги! — вдигна ръка той. — Не задавайте повече глупави въпроси, защото всеки ден возя Дежурния и ще вземе да си го изкара на мен.
Едва тогава провинциалните простаци разбраха за кого става дума.
Аз седях с протегнати крака фронтално срещу Женята. Вече бях глътнал един диазепам и в общи линии успявах да изтърпя глупостите му. След като той се направи на началник пред провинциалните гангстери, кротко вдигнах ръка. Това буквално го шашна.
— Кажи, Жоре? — разпери ръце той.
— Може ли да се обадя по телефона? — попитах аз.
— Ама естествено! — ухили се Женята — За теб може всичко!
Излязох в коридора и наистина се обадих по телефона. Разговорът беше предварително уговорен.
— Готово ли е всичко? — попитах аз Серафим.
— Да — отговорими кратко той.
Това ми стигаше. Глътнах още един диазепам преди да се върна в салона. Употребявах успокоителното лекарство след убийството на Зорката. Седнах си на мястото, когато в салона влезе Поли. Държеше се сякаш не знае нищо за това събиране.
— Хайде бе, момчета! — избута от трибуната Женята той. — Какво толкова говорите? Горе ви чака трапеза…
Софрата този път наистина се оказа богата. Имаше от пиле мляко. Селските пехливани се нахвърлиха върху нея, сякаш никога през живота си не бяха яли и пили. Аз прескочих до тоалетната и дръпнах трети диазепам. Давах си сметка, че ставаха много, но пък и знаех какво предстои. Върнах се в банкетната зала без да участвам във веселието.
Само след час или два трябваше да се върнем в София. Бях решил един път завинаги да приключа с Женята. Във входа му го чакаше огромно количество тротил, зареден от Серафим.
Книга трета
В България напоследък доста хора се оказаха познавачи на най-новата ни история. Преди време същото важеше за футбола и политиката. Особено дейни са група журналисти, повечето от които, родени около началото на прехода. Логично е да се предполага, че те познават фактологически последните седемнайсет години, колкото и Първото българско царство.
Ние им благодарим за активното популяризиране на темата чрез вестниците, в които работят. Макар че заемките от нашите книги, твърде често будят смях и недоумение. Ако познаваха добре света, който се опитват да опишат, трябваше да научат поне едно много характерно за него правило: