— Колко пъти съм ти обяснявал, че тази работа иска търпение? Седиш като ловец на гюме и чакаш, докато дивечът се появи.
— Ама нали знам, че там паркира колата си.
— Нищо не знаеш — уцелих го в скулата аз и го сринах на пода. После започнах да го ритам в бъбреците и стомаха, докато остана без въздух.
Лежеше в краката ми като парцал, а аз го гледах отгоре. Това беше златно правило: ако искаш някой да научи нещо завинаги, задължително трябва да го поставиш в най-унизителното възможно положение!
— Защо ме биеш толкова? — проплака Серафим.
— За да ме заобичаш още повече — сритах го за последен път аз. Не ми стигаха глупостите на Мелания и на Ася, ами сега и тази гадина.
Всъщност нямах никакво намерение да убивам Женята. След смъртта на Зорката от Радомир той беше готов да се оттегли сам. Щеше да се прибере като нищо в родното си село някъде из Видинско и да се скрие от очите на всички. Поли именно затова го накара да води сборищата и да се обяви публично — не искаше да го изпуска. Петнайсетте килограма тротил, заложени от Серафим, щяха безвъзвратно да го убедят, че мястото му вече не е между нас. Глупавото копеле обаче сбърка, а Женята се оказа точно толкова тъп, колкото го мислех. Изобщо не проумя за кого съм разклатил камбаната.
Глава II
Въпреки че беше изпълнителен директор, Поли отваряше офиса първи. Обикновено влизаше в кабинета си в осем часа. Тази сутрин още в колата чу по радиото за взривения вход и тъй като знаеше прекрасно къде живее Женята, първата му мисъл беше, че той е бил обектът. Опита се да го намери веднага по мобилния телефон, но не успя. После се обади на един крадец, който отдавна работеше за него и живееше наблизо.
— Намери ми Женята и му кажи да се яви веднага! — нареди му той.
Крадецът си свърши работата перфектно. Още докато Поли кръстосваше нервно килима, Женята се обади от пропуска:
— Чакай ме долу! — изнервен докрай го навика Поли. Маджо беше забранил присъствието в офиса на всякакви бригадири и хора от по-нисшия състав. — Какви са тия гърмежи около вас? — заведе Женята той на привидно спокойна разходка нагоре по улицата.
— Взривиха съседния вход.
— Какъв съседен вход, бе тъпак?
— Ами той е на петдесет метра от мен.
— Бе, ти не разбра ли, че в нашия занаят случайности няма? — ядоса се Поли. — Кой живее в този вход, че да го гърмят? Кажи ми какво си направил?
— Нищо — повдигна невинно рамене Женята.
На Поли чак му причерня от глупостта на дангалака, замълча за известно време докато се овладее и за всеки случай огледа улицата. Не понасяше да го лъжат. Трябваше да научи истината.
— Ти познаваш улицата — обърна се към него той. — Искам до довечера да научиш кой стои зад този взрив!
— Мен всички ме обичат! — учуди се съвсем искрено Женята.
— Абе, как да те обичат? Вчера съм те назначил за шеф от най-висок ранг. Огледай враговете си и най-вече приятелите си. Може някой да ти завижда?
— Аз пък си мислех, че ме съжаляват.
— Голям тъпанар си, Женя! Няма ли най-сетне да разбереш, че това е насочено срещу теб? Искат да те ликвидират, за да докажат, че съм избрал нищожество.
— Няма да е толкова лесно.
— Няма, но ако стане, ударът понасям аз, защото знаят, че си от моите хора.
— Вярно. Не ми беше минавало през ума. И какво ще правим сега?
— По-хубаво да те убия аз — вбеси се окончателно Поли. — Ще го разглася навсякъде и ще си запазя позициите.
— Не говориш сериозно!
— Напротив. Напълно съм сериозен. Или се вземаш в ръце, или след десетина дни ще вървя подир ковчега ти.
Денят не беше от най-хубавите за Поли. Като се прибра в офиса се изненада, че Маджо го е търсил по телефона. Не бяха се виждали много отдавна. Големият бос се беше отеглил на почивка след убийството на дебелия Андро и неуспешния атентат срещу Илийката.
Печеше си задника някъде по гръцките острови и никой не го знаеше къде е.
— Ще ми дадеш ли телефона на Маджо? — звънна Поли на Димата.
— Той отдавна няма телефон — отвърна му онзи.
— Как така няма?
— Ако му потрябваш, сам ще те намери. Бъди спокоен. Поли предчувстваше огромни неприятности. Беше събрал вече четиристотин души около себе си, но повечето от тях не притежаваха необходимите качества. Пък и ситуацията се промени доста. Когато напусна ВИС, имаше кой да го защити, а сега оставаше сам. Колкото и да беше корав и да се чувстваше уверен във всичко, което прави, Маджо винаги го смущаваше. Следобедът му мина кошмарно.
— Къде си, приятелю? — звънна му надвечер Маджо.
— В офиса съм.
— Каня те на вечеря в ресторант „Къщата“. Забравихме се.