— Похвали го — вдигна рамене Генерала. — Потупай го дружески по гърба и го направи свой брат!
— Какъв брат? — плувна целия в пот Маджо. — Страх ме е, че ще ми посегне.
— И какво предлагаш?
— Знаеш ли, началник, последните месеци, които прекарах в чужбина, ми бяха много спокойни. Мисля да замина пак.
— Държиш се като сръдливо курве — ядоса се Гоцев. — Щом искаш да заминаваш пак, ще те пусна, но този път без нито един лев.
Маджо пребледня до такава степен, че лицето ми светна в тъмното. Очакваше всичко друго, само не и това. Нямаше представа как да реагира.
— Какво ти става, моето момче? — прегърна го Генерала.
— Тук всички ме смятат за твой слуга. Както и за роб на политическите ти приятели.
— Смятат те, защото се държиш като такъв. Винаги съм мислел, че вие селските момчета сте корави души и съдбата трудно може да ви пребори. Не ти отива поведение на госпожица.
— Не съм госпожица.
— Още по-лошо — обърна се срещу него Гоцев. — Ти си направо путка непоръбена. Преди малко те нарекох моето момче, защото очаквах да се разгневиш и да ми отговориш като мъж. Изобщо, винаги съм желал да те видя много по-решителен и безкомпромисен.
— Такъв съм началник.
— Никакъв не си — тръгна обратно към дома си Генерала и Маджо послушно го последва. — Вече съжалявам, че загубих толкова време да те обучавам. Нищо не прихващаш. Както и Пашата. Същият лигльо като теб.
Маджо замълча, изпрати генерала до алеята пред блока и умислен се загледа след него. Той знаеше прекрасно, че никога не може да стигне класата на Гоцев, нито пък има неговите възможности. Но за първи път му хрумна колко незащитен е този умен и хитър мъж с всичките си огромни пари. Беше изключително лесен за отсвирване. „И това е решение — разтри слепоочията си той. — Ако се наложи да се спасявам, Генерала е лесен.“ След което влезе в една от колите на многобройната си охрана.
Маджо никога не ползваше собствен телефон. Поиска един от охранителите си и от него се обади на Поли. От известно време той бе напуснал къщата си в полите на Витоша и живееше под наем в центъра на София.
Очевидно циклофренията му се засилваше. Беше му по-спокойно да се движи сред много хора и на шумно място.
— Здрасти! — поздрави го Маджо.
— Здравей! — вдигна изненадан телефона Поли. — Да не би да си разстроен задето ме наруга тази вечер?
— Наистина съм разстроен — призна си Маджо. Поли се почувства поласкан от обаждането, макар че още нямаше представа каква беше целта. Чувствата му към Младен бяха много странни. Мразеше го и го обичаше едновременно. Малко преди телефонът да звънне, замисляше в детайли убийството му. Съзнаваше прекрасно, че без него е загубен, но от друга страна честолюбието му не позволяваше да изтърпи подобно отношение. И затова сега искрено се зарадва.
— Какво е станало? — попита той.
— Предлагам ти да вечеряме заедно в ресторант „Панорамата“ на „Парк-хотела“.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно.
Поли ходеше често в това заведение, въпреки че по наследство го притежаваше Жоро Илиев, не и Маджо. Омразата му към малкия Черешар беше огромна. Той знаеше, че Жоро също не стъпва там, където е бил брат му и поддържа неговите обекти по-скоро като паметници. Въпреки това не му се даваше нито лев в касата на противниковата групировка. И ето че сега Маджо предлагаше именно „Панорамата“.
— Ще дойда — съгласи се Поли. — Чакай ме! Междувременно Маджо бе пратил охрана да отцепи района и когато Поли се появи, го намери на две големи уискита. Погледът му блуждаеше. Главата му се клатеше смешно и когато поръча трето уиски за себе си и водка за Поли, размаха ръка така, че цигарата му падна от цигарето. Сервилните келнери на мига я загасиха.
— Няма нищо — ухили се Маджо.
— Ще ми кажеш ли какво е станало? — втренчи се в него Поли. — Поне един път се разкрий!
Поли все още изпитваше респект към Маджо. Смяташе го за страхливец, който в определени моменти е способен на изключително смели постъпки. В такива случаи дори му се възхищаваше. Освен това си даваше сметка, че без него е господин Никой и трябва отново да тръгне от нулата. И все пак не очакваше изповедта, която чу.
Маджо му разказа всички подробности около срещата си с генерал Гоцев. Не спести нищо. Наблегна най-много на факта, че го смятат за слуга. За втора ръка човек. Едва ли не за боклук.
— Нищо чудно, мой човек — поклати глава Поли. — Спомни си какво правех аз в Унгария и какъв беше ти! Най-обикновен роб на бате Гена.
— Добре де, ама нещата се промениха — хлъцна полупияният Маджо. Сетне се наведе през масата и умолително попита: — Ще прекараш ли тази нощ с мен?