— Защо не? — кимна Поли. — Обаче първо искам да си изясним нещо.
— Кажи!
— Ти не ме повика тук, за да се напиваме и да се тъпчем с деликатеси. Искаш да махнем Генерала, нали?
— Искам — тръшна се на стола Маджо и сякаш изведнъж изтрезня. — Той вече започва да пречи.
Глава IV
След като напердаших Серафим, се заключих за два дни вкъщи. Нервите ми бяха опънати до крайност. Натъпках се здраво с диазепам. Въпреки това сънят бягаше, а денят ми се струваше от черен по-черен.
Серафим заслужаваше да го убия, но си давах сметка, че все някой ден може да бъде полезен за нещо. Безспорно беше един от най-големите гафаджии. Не толкова, защото не му вървеше, колкото от глупост и мърльовщина. Надявах се организацията да не се докопа до него. Нямаше никакъв проблем да го принудят да пее. И тогава аз щях да получа най-тежкото наказание — смърт.
В организацията съществуваха строги правила. Йерархията се спазваше стриктно. Зад Женята стоеше Поли, а зад Поли — Маджо. Никой нямаше право да посяга на никого. По същия начин, ако Женята беше тръгнал да взривява мен, щеше да получи обичайното наказание — смърт. Макар че аз нямах намерение да го убивам, а само да го сплаша, това не правеше нещата по никакъв начин по-лесни за обяснение.
На третия ден все пак излязох. Трябваше да разбера какво е станало с Мелания след признанието й пред Венци, че ми прави редовно свирки. Пък и приятелката ми Ася също се бе намесила, озлобена от желанието ми да ходя в кафенето на Чука. Чудех се на кого да се обадя първо. Накрая се спрях на Венци. И тръгнах да го търся.
— Къде си? — обадих му се на мобилния телефон.
— Срещу кафенето на Мелания — отвърна ми той.
— Ей сега идвам.
— Само че съм в блока отсреща.
— В блока ли?
— Не само в блока,… а на покрива.
— Да не си полудял?
— Нещо такова — затвори ми той.
Отидох пеша, защото след толкова много лекарства не смеех да кормувам. Качих се догоре с асансьора и после минах през познатите от детските години тавански помещение. Венци наистина беше на покрива. Гледаше с бинокъл кафенето и изглеждаше ужасно. Явно също се бе натъпкал с диазепам.
— Приличаш на парцал — погледна ме бегло той.
— Ти също — отвърнах му аз.
Венци не ми отвърна нищо. Седна на перваза и се вторачи в краката си. Не бях го виждал толкова съсипан.
— Виж к’во, дай да се разберем — приседнах до него.
— Какво има да се разбираме?
— Знам, че Ася ти е казала за посещенията ми при Мелания.
— Много важно! — разтри възпалените си очи Венци. — Ти си ми приятел, можеш да правиш каквото си искаш.
Това, което много ме дразнеше в него бе склонността му да забравя всичко на мига. Не притежаваше капка злопаметност. Дори след най-жестоките престъпления, които извършвахме заедно, той спеше като младенец и на другия ден не помнеше нищо. Понякога се държеше дребнаво заради глупости, друг път не обръщаше никакво внимание на важни и значителни неща. Или просто бягаше от решението на проблемите, за да си живее както си знае.
Аз бях съвсем различен човек. Винаги планирах всичко отдалеч, предвиждах всякакви възможни ситуации и бях подготвен каквото и да стане. Не прощавах нито една обида. Влезеше ли някой в черния ми списък, докарвах нещата до край. Логиката ми беше ясна и категорична — или той, или аз. Ненавиждах подлеците. Да не говорим за предателите. Нито един от тях не се измъкваше безнаказано.
— Как така, каквото си искам? Нали знаеш, че Мелания ми прави редовно свирки?
— Знам — кимна той.
— Ами разсърди ми се поне!
— Проблемът ми е по-сериозен.
— Какъв?
— Ето го — показа ми Венци снимка на едър мъжага. — Някакъв си хокеист. Онзи ден Мелания ми я пробута под вратата. Бил новото й гадже.
След което се изправи, вдигна бинокъла и отново се вторачи в кафенето.
Напуши ме смях, но бях толкова съсипан и уморен, че дори не успях да се развеселя като хората. Венци очевидно беше съвсем оглупял.
— И сега? — попитах аз.
— Чакам го да влезе — отвърна ми той. — Ще ми помогнеш ли да го смажа?
— Естествено — кимнах. Нямаше да ми е за първи път да тръгнем заедно към абсолютно безсмислена и наивна глупост. Венци отскоро не работеше за нас и беше преминал към „Аполо“. Това обаче по никакъв начин не променяше нещата. Старото приятелство е като любовта — трудно хваща ръжда.
До края на деня хокеистът така и не се появи. Ние обаче останахме на покрива до пълно измръзване. Тръгнахме си едва когато се мръкна.
На улицата Венци отново побесня. Настояваше да влезе в кафенето и да пребие Мелания. Едва го озаптих.