Той представляваше странна смесица от малодушен страхливец и човек, готов да вземе и да поръча най-смелите решения. Освен това имаше огромен късмет. Винаги се измъкваше невредим от кризисни ситуации. И така постепенно създаде впечатление за недосегаемост, пък и добре усвояваше уроците на Гоцев.
Звънът на телефона го стресна, а гласът отсреща го изненада още повече. Обаждаше му се Илия Зъбчето.
— Как си, Младенчо? — попита го той.
— Радвам се да те чуя — изправи се Маджо и наистина беше така.
Маджо хранеше най-добри чувства към Илийката. Радваше се, че атентата срещу него не успя, макар да си даваше сметка, че онзи прекрасно знае кой го е поръчал.
Двамата се познаваха още от спортното училище. Маджо постъпи като новобранец, когато Илия завършваше. Нравите в пансиона не бяха от най-милите, но Зъбчето хареса силистренското селянче и го взе под крилото си. Не позволяваше да го малтретират, водеше го да се наяде на воля в столовете и бюфетите на баща си. Въвеждаше го в атмосферата на столицата. Илийката наистина беше доста изпипано градско момче, за което в София нямаше тайни, а това безспорно правеше впечатление на Младен. И той му беше безкрайно благодарен.
— Що не дойдеш да се видим? — предложи изненадващо Зъбчето.
— Къде? — зяпна Маджо.
— Ами в моя офис.
— Добре. Идвам.
Поканата съвсем обърка Маджо, но той бързо се съвзе. Добрите чувства и старото приятелство бяха безспорно факт, обаче бизнесът си беше бизнес. За всеки случай, взе Димата със себе си. И така се подсигури срещу евентуални изненади. За разлика от него, Руснака изобщо не понасяше Илия и не цепеше басма на никого. В офиса на Зъбчето вече ги очакваха. Никой не спря двамата, дори не ги провериха за оръжие. Секретарката отвори широко вратата на кабинета още щом ги видя. Илията също посрещна радушно Маджо, прегърна го, огледа го и го потупа дружески по рамото. На Димата протегна студено ръка и повече не му обърна никакво внимание. Дори не го покани да седне.
— Доживяхме да се видим! — отвори разговора Илийката.
— Доживяхме — кимна Маджо. — Казвай сега какво има?
Той винаги се бе притеснявал от превъзходството на Зъбчето, от неговата надменност, от стабилното му присъствие в обществото и от огромното богатство, което успя да натрупа. От Гоцев беше научил златното правило: „Никога не показвай слабостта си и задължително се дръж като равен с равен!“ Може би защото беше още махмурлия, този път успя да се справи с комплексите си и седна на фотьойла съвсем спокойно. Погледнато отстрани, донякъде нагло.
— Много ми се набъркахте в бизнеса с петрол, драги! — започна директно Илия.
— Нали знаеш, че всичко това върти онзи над мен — посочи неопределено към тавана Маджо.
Илия се направи, че не го е чул. Запали пура и без да пита кой какво иска, разля уиски в две великолепни инкрустирани чаши. На Димата не предложи абсолютно нищо.
— Не е хубаво да ставате монополисти — спокойно се вгледа той в треперещите ръце на Младен. Веднага му мина през ума, че вероятно е прекарал нощта в някой бар, но не продума нищо по въпроса.
— Споменах ти вече кой командва парада — с огромно усилие отпи глътка уиски Маджо.
— Ще ти кажа нещо. Точно същият човек поръча да ви опердашат, за да имате едно наум. Така че по-добре да работим заедно. Станем ли партия, няма кой да се изправи срещу нас.
За известно време в офиса се възцари пълна тишина. Прозорците не пропускаха никакъв външен шум и Маджо имаше усещането, че е изпаднал във вакуум. Мълчанието на тримата се напластяваше и с просто око се виждаше, как пластовете изтласкват въздуха към тавана. В един момент все някой от тях трябваше да проговори, за да поемат въздух и животът да продължи.
— Шефе — иронично разцепи тишината като с брадва Димата. — Ние се оправихме с Васко, когато беше император, та ти ли ще ни спреш?
Илия не му отговори веднага. Той обичаше Васил и все още му бе мъчно за него. Бизнесът наистина понякога принуждаваше дори най-близки хора да прибягват до крайни мерки. Все пак Васил му липсваше, но не можеше да не признае, че тези двамата стояха интелектуално поне две глави над него, за съжаление.
— Теб те помня отдавна — обърна се Илия към Димата. Разля част от уискито си за Бог да прости и допълни: — Когато Васил беше император, ти шляпаше по софийските улици като най-обикновен бълхар. — После се обърна директно към Маджо: — Ако бях го поканил аз, отдавна да съм го изгонил. Той не ми е никакъв. Ти си ми приятел, ти се оправяй с него.