В този момент Маджо искрено съжали, че е взел Димата със себе си. Не само не му помогна, ами го постави в крайно неудобно положение. Направо го злепостави.
— Димчо — обърна се той към него с възможно най-благ тон, — хайде да ме изчакаш навън, докато ние тука разменим някои спомени от гимназията. Съученици сме все пак. Теб това едва ли ще те интересува.
— Забравих да ви кажа още нещо — отпи от уискито си Илия и седна зад бюрото. — Вашият генерал… нито ме интересува, а още по-малко ме плаши. За мен той е един палячо. Така че, ако искате да си говорим като мъже, повече не го споменавайте.
Димата се отлепи от ъгъла, където през цялото време беше стоял прав и ядосан напусна кабинета. Опита се да затръшне вратата, обаче тя бе добре тапицирана. Маджо хвърли бегъл поглед след него и отново се обърна към Илия.
— Каква е цената за Генерала? — попита той.
— Каква цена? — повдигна рамене Илия — Нали сме делили хляба си в училището, как мога да ти искам цена? Това генералче мога да го купя и да го продам колкото пъти си искам.
— Той не се продава.
— Всичко се продава! Мога да ти изредя един куп хора, които са го купували за дребни стотинки и после са го захвърляли — ядоса се Зъбчето. Стана, отиде до прозореца и се загледа към улицата. — Искам да те питам нещо? — продължи той по-спокойно и както обикновено смени темата. Подобен начин на разговор беше запазената му марка. — Напоследък ходиш ли на ски?
— Нямам време — шашна се Маджо. Най-малко очакваше такъв въпрос.
— Аз пък ходя на Боровец. И доста често срещам твоя клоун бай Миле. Много ме забавлява.
— Понякога наистина е голяма капия.
— От него научих, че имате проблеми в туристическия бизнес.
— Освен капия е и глупак.
— Може и така да се каже, но ти, Младене, преди време купи доста хотели. Направо ми ги измъкна под носа. Какво ще кажеш да ми ги продадеш?
— Аз ги взех почти без пари. По-добре да ти ги подаря.
— Знаеш, че подаръци не приемам — допълни чашите с уиски Илия. — Някога си ги прибарал без да дадеш стотинка, сега ще ми ги дадеш срещу милиони. Да разбереш, че съм ти приятел и помня ученическите години.
— Трябва да се консултирам — измънка Маджо.
— Направи един път през живота си нещо, без да се консултираш! — отново се ядоса Илия. — И забрави за този тъп генерал!
Глава VI
Димата не дочака Маджо и вбесен се прибра в офиса. Явно, този ден не беше от най-добрите за него, защото там завари Пашата. Той идваше изключително рядко. Правеше се на началник, макар че беше съдружник и нищо повече. Бяха седнали с Поли над някакви сметки, смятаха и пресмятаха на хиляда половината.
Димата никак не обичаше брадатия и обикновено отбягваше всякакви разговори с него. Пък и като характери те толкова се различаваха, че не можеше да става дума за приятелство между тях.
— Румене, трябва да поговорим сериозно с теб — нахвърли се върху Пашата още от входа Димата. — Имам предвид твоите бригадири Вили Културиста и Жоро Плувката.
— Какво са сбъркали? — изправи се миролюбиво Пашата. Той не обичаше конфликтите. Винаги беше готов на компромиси, най-вече с тези, които не го обичаха.
— Направи ги милионери! — избухна Димата.
— Двамата държат по четиридесет-петдесет човека. Милионите, които си въобразяваш че изкарват, отиват по разпределение.
— Отиват друг път. Богатеят на наш гръб, без да им пука.
— Как така на ваш гръб?
— Моите хора влизат в някое заведение да си приберат полагаемото и твоите веднага се изтърсват след тях — разпери ръце Димата. — Първата им работа е да заявят, че обектът вече е преминал под твой контрол и да ги изгонят.
— Дай ми конкретен пример — ядоса се най-сетне Пашата. — Не ми говори общи приказки!
— Давам ти го веднага — тропна с юмрук по масата Димата. — Мои момчета заклещили един крадец, който работи самосиндикално и му извадили душата с пинсета без памук. Признал си всичко. Тогава пристигнали твоите хора с поредната си лъжа. Заявили, че те отдавна работят с него и прибрали плячката.
— Добре де, ще се разберем.
— Няма какво да се разбираме! Не съм толкова глупав, за да си представя дори за миг, че не делят с теб.
— Остави ме да проверя случая — пропусна думите му край ушите си Пашата и видимо притеснен конфликтът да не стане по-сериозен, напусна офиса.
През цялото време Поли не взе страна. Седеше мълчаливо отстрани и наблюдаваше двамата. Познаваше Димата добре. По всичко личеше, че раздразнението му идваше от друго място и по друг повод, но пък характера му не позволяваше да търпи никакви обиди. Пашата се държа значително по-меко, в любимия си стил. Той действително имаше алергия към караници и открити заплахи.