— Момчета, дайте да върнем колата на еди-кой си! — предлагаше Тиквата. — Ще кярим и аз, и вие.
Не пропускаше и най-малката възможност да спечели някой лев, а всъщност съществуваше като паразит, залепен за тялото на организацията. И то само заради Пашата.
— Защо го мъкнеш тоя пожарникар? — попита директно един ден Димата.
— Много свестен мъж е — отвърна Пашата. — Винаги може да бъде полезен.
Димата разбра, че трябва сам да се заеме с въпроса, още повече в лицето на Маргина имаше пълен съмишленик. Той също ненавиждаше Боко Тиквата. Двамата го издебнаха в момент, в който неговият покровител отсъстваше от България и го пребиха от бой.
— Искаме петдесет процента от всичко, което печелиш — срита го Димата. — Нещо да не ти е ясно?
— Всичко ми е ясно — потвърди примрял от страх Боко. Димата и Маргина, разбира се, можеха да пратят някои от своите професионални биячи, но искаха всичко да изглежда чисто пред организацията. Ако Пашата поставеше въпроса защо са смачкали вярното му куче, спокойно можеха да отговорят, че това е лична разправия и няма нищо общо с бизнеса.
Димата безспорно попадна в системата съвсем случайно. Всички знаеха, че е бил най-обикновен гепач на Карамански. Това, което някои от съдружниците смътно подозираха, а други бяха твърдо убедени, беше неговият изключително остър и комбинативен ум. Всъщност той не смяташе колегите си за повече от дребни шмекери. С Маргина щеше да се разбере лесно. Двамата се харесваха и в общи линии имаха еднакви виждания. Маджо наистина действаше като император, но управляваше зле. Лесно щеше да му намери слабото място и да го свали от престола.
На Илийката във всички случаи нямаше да му се размине. Димата не позволяваше на никого да бъде обиждан. Неговият ред обаче щеше да дойде по-късно. Стоил и всички останали едва ли имаха смелостта дори да се намесят. Така пътят към императорското кресло се очертаваше чист и безпроблемен. Трябваше му само търпение и време. Все пак беше убеден, че с Поли ще се разбере. Двамата си допадаха.
След като превземе императорския стол, Димата възнамеряваше да се оттегли при първа възможност. Отдавна отглеждаше мечтата да живее като рентиер в Америка. Но преди това беше подготвил огромна изненада за Пашата. Разплатата с него нямаше да прилича по нищо на каквото и да било друго, правено досега.
Глава VII
Пашата напусна офиса доста ядосан, макар че отстрани не му личеше. Умееше да се владее и това бе най-ценното му качество. Двата мерцедеса, двувратки S класа, го очакваха както винаги пред входа. Те бяха може би най-скъпите, внесени в България, пък и единствен Пашата се движеше от всички акционери с двойна охрана. Само Маджо си позволяваше понякога да ползва две, три или повече коли, но обикновено и той се придвижваше само с една. Пашата обаче не изневеряваше на правилото си. Изборът му не беше от най-сполучливите — двувратките не предоставяха достатъчно пространство, за да се вмъкнат бързо бодигардовете на задната седалка и въпреки, че той първи измисли плътната охрана, нямаше как да не остане поне за десет секунди незащитен. При това всички знаеха, че се вози задължително на предната седалка.
Колкото и да се правеше на тежкар, Пашата изглеждаше смешен в очите на съдружниците си и с някои други свои странности. Понеже напълня и продължаваше да се охранва, спортните дрехи вече изобщо не му ставаха. Започна да си шие костюми по поръчка, да носи вратовръзки с огромни възли и изобщо да се държи като тежкар, от най-скъпите, макар да си оставаше същия селяндур. Никой обаче не отричаше вродената му хитрост и лукавство. Той не влизаше в открит конфликт и отбягваше всякакви караници. Зададеше ли се буря на хоризонта, Пашата безследно изчезваше.
Той имаше и една друга особеност, за която малко хора подозираха — беше изключително мързелив. Вясваше се в офиса от дъжд на вятър, но на жена си обявяваше, че има изключително много работа. В офиса също определяше деня си като претрупан със срещи и се навираше в апартамента на отсъстващия генерал Бояджиев, където го посрещаше любимият му мастиф Оникс. Освен това, там винаги имаше нещо сготвено за него, защото се страхуваше да яде по ресторанти. Когато съвсем го хванеше саклета, лъжеше любовницата си, че има серия от делови следобеди и се прибираше да се наспи при жена си. Така направи и този ден, но още щом вкара колите в двора, забеляза, че Маджо също се е прибрал. Те бяха комшии, делеше ги само един жив плет. Вярваха си безрезервно.