— Гарантирам ти за тях… — опита да се защити Пашата, но Маджо го прекъсна:
— Нищо не ми гарантирай! Знам, че не взимаш пари от тях, но ги оставяш да богатеят. А това е лошо. Богата конкуренция е последното, което бих си пожелал.
— Ами какво става с мен? — изтърси ни в клин, ни в ръкав бай Миле, който през цялото време слушаше разговора зяпнал, без да разбира дори част от смисъла му.
— Какво да става бе, Милчо? — обърна се към него Маджо.
— Напоследък никой не говори с мен и я карам на сух хляб. Няма ли да ми дадете нещо?
— Ти имаш да даваш май повече — деликатно му напомни Младен за онези един милион марки, загубени от дебелака в туризма.
— Аз пък си мисля, че имам да взимам! — почервеня като рак бай Миле.
— Пий си кафето засега, после ще се оправяме — загърби го отново Маджо и се обърна към Румен: — Разбра ли ме какво ти казах?
— Разбрах — кимна Пашата. — Но така и не ми стана ясно как изведнъж реши да обявиш, че не съм ви бил приятел?
— Това беше за пред другите, Румене! Малък театър. Нали знаеш, че никога не забравям кой ми е приятел и кой не? — После се загледа разсеяно през прозореца и съвсем сериозно завърши: — Имам една молба към теб. Остави най-сетне Румяна на мира! Момичето е на трийсет години вече, не може цял живот да гледа мастиф.
— Ще я оставя, когато ти зарежеш Милкана — усмихна се Пашата. Милкана беше любовницата на Маджо. Тя също бе на трийсет години. След това отръска невидимите трохи от костюма си и леко се приведе: — Иначе другото ще го приема за вярно. Аз наистина съм ти приятел — стана Пашата, ръкува се с двамата и излезе от заведението. Той обикновено избягваше тяхната компания, особено на публични места, и сега с облекчение пое глътка витошки въздух преди да тръгне към колата си.
Другите двама останаха в сепарето, за да платят сметката. По-точно, щеше са плати Маджо, защото бай Миле избягваше да си бърка в джоба.
— И аз си тръгвам, Милчо! Имаш ли да ми казваш нещо допълнително? — остави петдесет лева на масата Младен.
— Имам — изрепчи се бай Миле. — Сега съм те хванал, иначе не мога да ти видя очите.
— Криво ти е май?
— Криво ми е. Не ми давате работа и няма пара. Ще взема да си направя собствен отряд.
— Ти луд ли си, бе?
— Не съм луд. Ходите по разни гръцки морета, ама не ме взимате. Вече не ставам за компания?
— Ами иди в Хърватска. Иди в Черна гора. Нали имаш много приятели там?
— Как ще ида в Хърватска, бе, нали съм воювал на страната на Аркан? А пък в Черна гора колко съм вършал…
— Тия глупости и плещи на някой друг — почеса се с досада Маджо. — Освен това, престани със софрите.
— Аз пия само вечерно време. Не се наливам като теб от сутринта.
— Не се наливаш, ти! Знам че всеки обяд си прокарваш хапката с по два литра червено вино.
— Ти сега не ме отплесвай!
— По-тихо — опита се да го укроти Маджо. — Какво си се развикал като в кръчма.
— Ще викам, щото аз ви отървах и ви извадих от калта — тупна се по гърдите бай Миле. — Кой работи с най-големите бандити — бай Миле, кой поема най-тежките поръчки — бай Миле, кой гладува най-много — бай Миле. Викате ме на тия събрания да седя като чучело.
— Не си чучело, мой човек, нали си акционер като нас?
— Акционер съм аз… И искам да ти кажа, че този милион няма да го върна!
— Ти не го дължиш на мен, Милчо. Дължиш го на организацията, дори и на себе си.
— Кура му Янко, дължа! Хич не ми пука за вашите смешни бригади. Още утре ще събера моите бандити и ще ви разпилеят като пилци. Само че те искат пара. Бандит без пара днес е твой, утре е на оня отсреща.
Маджо се опита на няколко пъти да прекъсне разговора и да покаже със жестове на бай Миле да не говори толкова високо, но онзи изобщо не прихващаше. Не само това, изложи го още повече.
— Какво ми шъткаш и ми махаш? — зина той — Давай работа за бандитите, щото трябва да се яде.
— Много добре знаеш, Милчо — отвърна му този път с не по-малко висок тон Маджо, — че ние не работим с бандити и нашият бизнес е прозрачен! — След което притегли една салфетка, написа на нея „Кимбата“, подчерта с две черти името и веднага я изгори.
— Ясно — намигна му бай Миле. — Айде да вървя, че да подготвям работата — вдигна се той и едва на входа се присети, че не е уговорил възнаграждението. Обърна се и очерта с показалец един S с две вертикални линии.
Маджо прикри с длан устата си, ужасен от простотията на дебелака и тихо прошепна, артикулирайки с устните си ясно, сякаш говори на ням:
— Колкото кажеш!