— Така става — ухили се бай Миле. — Да знаеш, че много обичам свинско с картофи, ама сега нямам време — измъкна се през вратата той.
Генерала пристигна час по-късно. Обиколи хола и гордо си показа часовника.
— Англичанин — вдигна показалец той. По такъв начин се хвалеше с точността си, макар че в случая изобщо нямаше час за срещата.
Междувременно, Маджо се беше обръснал и излял върху себе си толкова парфюм, че миришеше на магазин за парфюмерия. Въпреки това умората от тридневното пиене си личеше.
— В криза ли си бил, бойчик? — изгледа го внимателно Гоцев.
— Поуморен съм малко — отвърна колебливо Маджо.
— Този апартамент мирише на хубава жена. Ако не бях гей, щях да ти я отнема тази Милкана, да знаеш!
— Е, началник…
— Ами Димата навсякъде разправя, че съм педераст.
— Той те напсува и на днешното общо събрание — изтърси Маджо.
— Не се учудвам. Дори бях сигурен.
— Пашата ли ти каза?
— Виж к’во, Младенчо! Пашата никога не ми е казвал нищо от това, което вие си говорите. Научавам го единствено от теб. Я ми кажи какво ти е продал, че си му толкова ядосан?
— Да ми продаде ли? — изненада се Маджо. — Ние нямаме такива взаимоотношения.
— Не ме разбра добре — погледна го косо Генерала. — Винаги съм му казвал, че трябва да купува, вместо да продава. Много приказки само на пазара…
— Ясно — кимна Маджо.
В хола съвсем се смрачи и двамата мъже останаха повече като силуети, отколкото като живи хора. Всъщност май вече си бяха казали всичко, заради което се срещнаха. На Маджо, разбира се, не му минаваше дори през ума да отпрати Генерала, а Генерала внезапно се приближи до него и надникна в очите му с благ поглед:
— Винаги съм мислел, че имам телепатична връзка с теб. Искаш ли да проверим дали съм прав?
— Да проверим — съгласи се Маджо.
Генерала взе едно листче хартия и написа на него отчетливо с едри букви „Кимбата“. После спокойно го изгори.
Глава XI
Бай Миле се настани в ресторант „Пчела“, откъдето много добре се виждаше входа на блокчето. Видя как пристига Генерала, заобиколен от охраната на Маджо, как го вкарват във входа и как отново се връщат по местата си. „Тия ще обсъждат моите пари, да го еба!“ — рече си той и положи пистолета си върху масата.
— Какво ще желаете, господин бай Миле? — наобиколиха го тутакси всички сервитьори и започнаха да кръжат около него като панаирджийска въртележка.
— К’во давате? — изтегна се на стола той.
— Предлагаме нещо съвсем ново. Печено месо от кенгуру и щраус.
— К’во беше това кенгуру, бе? Някакъв австралийски заек, май?
— Не е точно заек — огъна се оберкелнерът. — Едно такова дето подскача и носи малкото си в корема като в торба.
— Ще го опитам. Ама първо ракията със салатата.
— Готово, господин бай Миле!
Сервираха му на секундата и докато се огледат, той вече беше изял печеното кенгуру и бутовете от щраус.
— Това няма да ви го плащам — разсърди се бай Миле. — Нищо не струва. Пригответе ми тава с кебапчета и кюфтета и ми донесете още една ракия.
— Готово, господин Миле! — хукна веднага да изпълнява задачата оберкелнерът.
Момчетата от охраната стояха пред ресторанта и оглеждаха внимателно всеки нов посетител. Бай Миле не ги броеше за хора. Плащаше им минимални надници, най-много по шестстотин лева на месец. При това, не повече от два пъти в годината.
— Виждаш ли ги тия моите? — хвалеше се той на съдружниците си. Държа ги гладни по половин година, но никой не смее да ме напусне. Любов, к’во да правиш! Иначе им скъсвам главите като на пилета!
И през ум не му минаваше, че повечето от тях не бяха яли дори по една кифла от сутринта и го гледаха отвън с жадни погледи как се тъпче като прасе. Бай Миле си имаше собствена философия по въпроса. Правеше се на страшен, прибираше колкото може повече от парите за себе си и не се интересуваше от никого. Той наистина си беше страшен, въпреки комичния си вид.
Преди да начене третата ракия, в заведението влезе Бабаса — сто и седемдесет килограмовия шеф на охраната на Маджо. Пухтеше като локомотив. Тръсна се срещу бай Миле и без да се бави му подаде под масата десетте хиляди долара.
— Да ги броя ли? — попита бай Миле.
— Всичко е преброено — отвърна му уморено Бабаса.
— Ще пиеш ли нещо?
— Не мога. На работа съм.
— Ами сметката кой ще плати?
— Колко ти струва?
— Двеста лева — излъга безочливо бай Миле.
— Ето ти — извади от личните си пари Бабаса и пак така тежко напусна заведението.