Бай Миле си имаше строга философия по въпроса за оцеляването. Не му се случваше за първи път да припада от ядене и пиене и от свръхдоза кокаин.
— Като се получи такава беля, — съветваше той околните — почваш да обичаш всички. Ето аз например сега обичам Иван Кубето, Мени, Туци Дебелия, доктора с очилцата, дъртата медицинска сестра. Дори мухата на прозореца обичам — допълваше той.
Цялата му любвеобвилност свършваше още в първия миг, в който сърцето му отново се връщаше на мястото си и организмът му започваше да се възстановява. Тогава отново ставаше зъл. Слагаше пистолета до възглавницата и през пет минути викаше дежурния лекар.
— Докторе, да не вземеш да ме изпуснеш! — предупреждаваше той. — Ще ти кажа едно нещо, пич: легна ли в гроба, ти веднага лягаш до мен.
Когато кризата му съвсем отмина, сериозно се замисли за Кимбата. Без съмнение, по-симпатичен и свестен мъж през живота си не беше срещал. Всички го обичаха. Жените го харесваха заради хубавата му външност — висок, рус, със сини очи и великодушна усмивка. Мъжете търсеха приятелството му, защото знаеха, че той никога няма да ги измами. Кимбата се движеше без охрана, дори без кола. Предпочиташе да се придвижва с велосипед през градинките и се радваше на всеки, който го посещаваше, сякаш му идваше скъп и отдавна чакан гост. Не отказваше никаква услуга.
Бай Миле нееднократно ходеше при него, уж като началник, но всъщност, за да уреди някой друг лев от продажба на автомобил или печеливша сделка. И Кимбата му отстъпваше. При това го правеше без злоба, дори с известна симпатия. Простоватият дебелак му беше донякъде забавен със своя наивитет и с неприкритата си алчност. Развеселяваше го и го разсмиваше. Бай Миле изобщо не се сърдеше. Не само заради парата, която винаги се въртеше около Кимбата, а и заради светлината и ведрото настроение край него. С една дума, не можеше да намери никакво основание, заради което Кимбата трябваше да умре. Бай Миле много харесваше и Пашата. Колкото и да му се присмиваха, той имаше достатъчно ум в главата си, за да разбере, че двамата с Кимбата са като скачени съдове. Пасиансът не излизаше по никакъв начин.
— Шибана работа, да му еба майката! — изрева той пред смаяната медицинска сестра и грубо й нареди: — Не ма гледай като крава, ма! Донеси ми дрехите, че трябва да тръгвам за София!
Половин час по-късно бай Миле се настани на задната седалка на червения мерцедес, охранителите веднага го заградиха, другите се качиха на сателитната кола и малкият кортеж потегли към София. Времето никак не го биваше. Валеше ситен дъжд, всичко наоколо изглеждаше сиво и посърнало. Настроението на бай Миле също не беше особено приповдигнато. Той не обичаше нито Маргина, нито Димата. Двамата се държаха с него сякаш го бяха намерили на улицата и дори не му позволяваха да сяда.
— Дебелия, ти що не се измиташ? — подканваше го постоянно Маргина. — Нямаш работа в офиса!
Стоил му беше по-симпатичен. Усещаше неговата добронамереност, но пък от друга страна оттам не падаше никаква пара. За Поли не можеше да каже лоша дума. Вярно, че беше странен и му отнемаше част от поръчките, обаче бай Миле не се натискаше много за тях. Мечтаеше си един ден да заживее на твърда заплата от около 20 000 долара, да си гледа живота и да си хапва на воля. Виж, Пашата направо си беше голям пич според него. Вярното му куче Боко Тиквата разполагаше с огромни мангизи, без да е принуден да чака по нощите някое приятелче, за да го застреля. Маджо естествено се явяваше нещо като Бог. Прощаваше му всичко и го гледаше право в очте. А ако онзи му подхвърлеше да скочи от десетия етаж, щеше да го направи като нищо. Когато оставаха само двамата, често го унижаваше, но пък от друга страна му пробуваше „спешни“ и по всяка вероятност точно той го държеше жив. Гоцев също му харесваше безкрайно, обаче нямаше как да се докопа до него. Колкото и нагло да се държеше, Маджо никога не го допускаше да се срещне лице в лице с него. И накрая идваше Кимбата.
— Мама му да еба и живот! — изпсува бай Миле, без да обяснява на дремещатата му от двете страни охрана за какво точно става дума.
Като Кимбата нямаше друг, но бай Миле имаше и семейство, две деца и един милион дълг. Както и да ги сложиш на кантара, неговите хора тежаха повече. Пък като прибавиш и милиончето, Кимбата направо изпадаше от паланцата.
— Горкото момче! — измърмори той. — Изгаря за нищо, ама поне ония няма да си искат парите.
След което задряма и се събуди едва когато влизаха в София. Първата му мисъл беше да си прерови джобовете. Десетте хиляди долара бяха там. Макар и в полусъзнание, бай Миле беше прибрал хонорара на певицата, хилядата долара за тока и, разбира се, не беше оставил дори стотинка на управителя и сервитьорите.